Dirty Game

Глава 6

Поставяме на седалката на шофьора. Нищо не му казвам, дори не го поглеждам. Няма да го дари с погледа си. Не и сега. Затваря вратата и се насочва към неговата си седалка. Докато го няма, си поемама няколко пъти въздух. Ще се справя. Просто се дръж естествено, без да се правиш на глупава или на мила. Все едно се караш с братята си. С изключение на факта, че този е непознат, на когото фитила му е къс. Да, определено ще си справя, ...или ще свърша в канавка. Дано да е първото. Силно се надявам.

Отваря неговата си врата и влиза в колата. Щом слага ключа на колата в стартера, вътрешното осветление се включва. Кожен салон, автоматик, голям дисплей и още куп хубави неща. Човекът има пари, но е идиот. Веригата на този модел е тънка колкото кутрето на ръката ми, а мотора е супер мощен. Няма как толкова слаба верига да издържи на напрежението оказоно от мотора. Сигурно всеки месец си сменя веригата. Тъпак. Дава си парите за глупости. Какво говоря? Ако това е човека, за който Каси ми спомена, то значи, че има купища с пари, които да харчи. И все пак е доста безмислено да ги пропилява по веригата на колата. Негова си работа.

Нещото, което ми грабна окото, бе това, че непознатия веднага включи парното в колата. Слава на Бога. Притеснява ме само това, че той запали колата, но не знам къде отиваме. Ами ако е някакъв трафикант? Престъпник? Да не би това да е отвличане? Не, не е. Доброволно ... чакай малко. Аз отказах, а той просто ме взе като човал с картофи и ме занесе в колата. По дяволите.

- Къде ме водиш? - питам, скръсквайки ръцете си пред мен.

Първоначално, нищо не ми отговаря. Само мълчи и гледа пътя. Нищо, че няма никой и караме с двадесет километра. Поне е отговорен шофьор. Едно добро качество. После обаче, стесна волана толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

- Някъде, където ще се разберем на спокойствие.

След това изречение, в главата ми се появиха картини на тъмни улички пълни с контейнери достотъчно големи, че да поберат моето тяло. Няма да стане.

- Закарай ме до нас. - твърдо и нахално. Идеално.

Нищо никаква реакция. Само леко повдигане на вежда.

- Няма да стане, малката.

- Малката ли? Изглеждаш почти колкото мен.

Чувам лек смях, който за един малък момент, ме стопля отвътре. Обръщам се към него и го забелязвам да ме наблюдава с тези негови мистериозни очи. На лицето си има малка усмивка, показваща горния му слой идеално бели зъби. Не знам защо, но този човек е толкова...леден. Бели зъби, очи, който приличат на ледени висулки, бледа, почти като сняг, кожа. Дори косата му, тази черна грива, е толкова ледена. Но на допир е толкова топъл. Защо този човек е толкова голяма...противиположност на себе си? Офф, овладей се. Не съм тук, за да му правя анализи.