Dirty Game

5 Глава

   Докато отивам към Каси се обръщам към приятеля на маймуната, която в момента седи и ме гледа. Не, той се взира в мене. Наблюдава ме като нещо безценно. Все едно гледа диамант. Защо някой, към когото до преди секунди се държах като разглезена дива, сега ме зяпа така? Няма значение.

- Моля те, изведи другаря си от тук.

Достатъчно проблеми ми създадоха. Ако сега шефа не ме уволни, ще спра да крада алкохол. Извръщам се към тълпата, която все още седи около нас.

- Хайде, няма нищо за гледане. Отивайте си на масите. - вдигам глава нагоре към диджея. - Пускай музиката и да се забавляваме. - останалото го прошепвам на себе си. - Все пак за какво сме дошли?

И така както тълпата си дойде и си отиде. Разпръснаха се на всякъде. За какво сме дошли? Аз съм тук да работя, да изкарам достатъчно пари, за да постигна целите си и после да се върна у дома. Ако продължавам така скоро време няма да мога да се прибера вкъщи. Трябва да си намеря още една работа за през деня. Планът е прост. Ще събера много пари, ще платя ремонта и ще се върна с останалите пари. От утре ще си търся работа.

- Каси, какво има? За какво ме викаш? - питам я, държейки я за двете ръце.

- Фрея, човека, с който говори до преди малко, е този, за когото ти говорих преди малко. В стаичката.

Сбръчквам вежди.

- Чакай, малко. Говориш за онзи прочут „милиардер", който бил безумно красив и невероятно надарен, така ли? - не мога да не използвам сарказъм.

- Да, да. Какво ти каза? Ти какво му каза?

- В интерес на истината, той не ми е казал нищо. Може би има проблем и не може да говори, знам ли.

Изведнъж изражението на Каси става притеснено и напрегнато. Изглежда така, сякаш ще я страх. Какво, по дяволите, се случва?

- Каси, има...

- Той те гледа, точно сега. Идва насам. Не знам какво си направила, но изглежда разярен.

Мамка му. Край. Фрея Макълоу си отиде. Е, живях си добре. Не направих много, но няма значение.

- Идвай. - най-сдържания, студен, тих и заповеднически глас, който съм чувала.

Бягай. Не се обръщай. Игнорирай го. Мамка му...ще се живее на ръба. Решила съм да си правя на пук на разума ми. Да видим това до какво ще ме заведе. Дано да не е до моргата. Обръщам се и се взирам в гърдите на мъжа. Доста по-висок е от толкова близо. Изпускам въздуха, който даже не съм осетила кога съм задържала. Няма вдигам главата си, защото иначе адрелина ми ще се изпари за секунди. Особено с неговите леденостудени очи. Сини като диаманти. Два сини, бляскави, страшни, красиви диаманта. Ако си вдигна главата има опасност да потъна в тях и да се нараня. Не искам това. Искам само да си поиграя с огъня и да не се опаря.