Както винаги беше 7:30 сутринта. Разхождах пумеранчето си в парка до нас.
Това беше единственото време, през което можех да остана на саме с мислите си.
Имах по-малка сестра и по-малък брат. Бяха на 5 и двамата, а аз на 16. Майка ми беше продавачка в хранителен магазин, а баща ми, охрана на магазина, в който работеше майка.
Та, да, вкъщи просто нямаше как да имам лично пространство, в апартамент от 3 стаи, та ние бяхме 5 човека и едно куче.
Майка ми и баща ми не се интересуваха кой знае колко много от мен. Бяха ме оставили на произвола... да се оправям сама. За тях това беше по-лесният вариант...
Баба и дядо бяха единствените хора, които се интересуваха от мен. Само при тях се чувствах истинска. Нашите тъпчеха гордостта ми, както винаги. Никога не са ме подкрепяли в начинанията ми.
Още от 14-годишна започнах да работя. Това беше единственият начин да преживея. Все още, след 2 години, нашите не се бяха променили, е, поне не и към добро. Държаха се още по-зле с мен. Но защо? Не разбирах...
Днес беше денят, в който аз щях да се срещна с известен художник, забравих да спомена, и че също така, от 15-годишна се занимавам по-сериозно с рисуване.
Излязох, забързана за срещата, от апартамента ни. Запътих се към кафенето, където, предполагам, ме чакаше от 5 минути художникът. Живеех в малък град.
Почти вече бях пред мястото, но за мое нещастие, някакво момче се блъсна в мен. Имаше сини очи, в които имах чувството, че можех да потъна. Косата му беше кестенява, бе висок и строен.
-Извинете ме, млада госпожице! - тръгна да се извинява.
-Няма проблем. - отвърнах.
-Името ми е Димитър, а вашето?
-Казвам се Алекс и не е нужно да ми говориш на вие. - зачервих се леко.
-Добре, мадам. - отвърна той и ми даде малка усмихва.
Настъпи тишина, след което той бутна някаква визитка в ръцете ми и каза:
-Млада госпожице, ще очаквам обаждането ви.
-Добре. - усмихнах му се и продължих.
Здравейте хорица, смятам да пиша тая боза. Надявам се да се чете, споделете мнението си в коментарчетата :),
Айди чао <3
