Find me (Sequel to the Abducted)

13

-Какво искаш от мен?-попитах, след като премахна ръката си от устата ми. Все още бях в капана на ръцете и очите му.

-Отново същия въпрос и аз ще ти отвърна със същият отговор. Искам теб, Скайлър!-каза тихо.

-Сега ли се сети?

-Знам, че ме мразиш, но нямам толкова голяма вина.

-Уби баща ми!-изтъкнах му аз, докато той въздишаше тежко. Пое си дълбоко въздух и стисна леко устни.

-Не бях единственият враг на Уест!-оправда се.

-Само ти знаеше къде можеш да го намериш. Не харесваше нито татко, нито Рик, а аз бях най-голямата глупачка, която ти се връзваше. Признай си, че опита да се отървеш от нас! От мен!

-Как да призная нещо, което не съм направил?!-раздразни се.-Баща ти не беше особено харесван! Може да е бил всеки.

-А Рик какво беше направил?!-попитах и аз раздразнена. Темата винаги ми причиняваше болка, но ние трябваше да си го изясним. Искам да науча поне истината.

-Достатъчно бе, че е куче на баща ти, за да го убия, но не съм го направил. -каза, след което замълча. Взираше се в мен известно време, мислейки над нещо, а лицето му се намръщи. - Да не би да тъжиш повече за него, отколкото за баща ти?!

-Какво говориш, по дяволите?! Ти ги уби заради мен! Изпитвам вина заради смъртта им, а душата ме боли заради загубата им. Убиваш ме, Хари! -разплаках се накрая. -Да ме беше убил още тогава. Всичко щеше да приключи.

-Не е толкова лесно. Не мога да се разделя с теб. Умът ми крещи да те оставя и да продължа напред, докато онова нещо в гърдите ми се свива. Имам чувството, че ще умра, когато мисля, че трябва да те пусна. Боли ме, Скай...

-А аз искам да те забравя. Да те изтрия от съзнанието си, от сънищата си и от сърцето си!-прекъснах го. Изтрих сълзите и го погледнах. Бих решила, че го е заболяло от думите ми, но ще сгреша. Точно както мислех, че има сърце, но се лъгах.

-Не можеш да ме забравиш, Скай. Сама го каза.

-Ти също каза много неща, Хари. Колко от тях направи?

-Не съм искал да те отблъсна! Направих го за твое добро.

-За мое добро ли беше да ме отдалечиш от себе си, когато най-много нужда имах от теб? Значи е било за мое добро да убиеш близките ми и мен?! Ти не си добре!-изписках разстроена.

-Не съм убивал никого! -извика, след което понижи тона си и се поправи.- Никого от близките ти!

Не трябваше да се изненадам, но въпреки това го направих. Току-що той си призна, че е убивал. И макар да го очаквах, не мога да излъжа, че не се изплаших.

-Ти ме мислеше за различен, а сега стоиш срещу мен с отворена уста, защото най-накрая ме разбра. За това не търся разбиране. Не искам хората да се страхуват от мен...

Не иска да се боят от него, но същевременно с това отблъсква всеки, който се опитва да го разбере.
Как очаква да го обичат като постоянно се крие от истината?