Find me (Sequel to the Abducted)

26

-Обичам те.-повтори той.- И точно за това се страхувам.

-Нямаш причина са се страхуваш, Хари.-прошепнах тихо, надявайки се да ме е чул.

-Напротив. Ти си тук, но си способна да си тръгнеш всеки един момент. Нямам с какво да те задържам при себе си.

-Не бих си тръгнала ако нямам причина.

-Но го направи.

-Ти уби близките ми и едва не уби мен!-изтъкнах.

-Точните думи! "Едва не уби мен"- мислиш ли, че бих направил нещо, с което да застраша живота ти?

-Стреля по мен!?-отвърнах.

-И още не ми вярваш.-каза тихо, усмихвайки се тъжно. Чувствах се зле, че говоря така и изтъквам вината му. Може би наистина не е бил той. Но кой друг би стрелял по семейството ми, същият ден, в който Хари ми казва да стоя на страна от него? Кой друг мрази толкова много баща ми?

-Трябва ми време, Хари.-измърморих и се изправих от пода. Когато засякох погледа си с неговия, сякаш нещо в мен се счупи. Очите му бяха червени, излъчващи болка от думите ми. Направих го, макар неволно.
Нараних го, точно както той нараняваше мен.

-Искаше ми се, да ми вярваш.

-Правих го твърде много пъти.

-За последен път го направи, Скайлър. Имам нужда, моля те.-молеше ме той.

-Ще те потърся.

-Моля те, Скай.-каза за последно преди да си тръгне.

Моли ме.

Нещо далеч неприсъщо за Хари. За пръв път съм толкова сигурна, че е искрен с мен и не лъже. Но защо не мога да повярвам? Вероятно, защото нищо друго не може да обясни смъртта на татко и Рик.
Едва няколко минути след като Хари си тръгна някой позвъня на звънеца. Когато отворих вратата се оказах лице в лице със Зик.

-Мислех, че си с Шон и Ноа.-усмихнах се и му направих път, за да влезе.

-Тръгнах си, преди Ноа да ме беше накарал, да му купувам храна. - засмя се той.

-Ще желаеш ли нещо за пиене?-попитах учтиво, след като той се настани върху удобният диван.

-Няма да откажа чаша вода.- кимнах и се насочих към кухнята. Изведнъж в квартирата отново се разнесе мелодията на звънеца. -Аз ще отворя.-извика Зик, а аз продължих по пътя си.

От толкова разправии с Хари съвсем забравих за него. Дали все още го боли от боят, който Хари му хвърли по моя вина?

-Виждам, че си добре.

Гласът му ме стресна и ме накра да подскоча, изпускайки чашата която държах, а при сблъсъка ѝ с пода се счупи на парчета.

-По дяволите.-изругах тихо и се наведох за да събера прчетата. -Какво правиш тук, отново? -попитах, взирайки се в Хари, докато събирах парчетата.

-Върнах се, защото забравих нещо, но очевидно вече нямам нужда от него.-отвърна той, все още намръщен. Въздъхнах, събрах парчетата и ги изхвърлих в коша за отпадъци.

-Не знаех, че ще идва.-измърморих.

-И за това ме изгони, защото не си знаела.

-Това не е вярно, Хари.-оспорих, но когато погледнах към него установих, че той не беше там. Къде отиде, по дяволите?

Излязох от кухнята, за да го потърся, но преди да стигна до хола някой ме сграбчи и постави нещо срещу лицето ми, от което едва дишах. Опитвах се да си поема въздух, но всичко около мен започваше да се замазва все повече. Умирам ли?