Save (Harry Styles)

Part 7: Fear.

Но, как е възможно това? Той ни е видял? Как можех да помисля момчетата за предатели? Те на практика спасиха цялата ми мисия. Всичко можеше просто ей така да пропадне ако не беше Найл, а аз бях готова да му откъсна главата със зъби, въпреки че щях да се отровя. 

 Истината е, че не мога да се храня от демони, а само от ангели и хора. Така или иначе не ми пука дали ще ми стане нещо и без това съм прецакана от всякъде. До сега само веднъж съм пила от тази кръв и не беше приятно...даже изобщо, но ако се наложи ще го направя отново.

 Обикалях из стаята и мълчах пред погледите им докато те си стояха по дивани и фотьойли. Хиляди мисли минаха през ума ми какво щеше да стане ако...ъх, трябва да спра да мисля за това. Минало свършено е вече. Прехапах долната си устна и прекарах пръстите си през косата си. Продължавах да ходя с наведен поглед и свъсени вежди докато не различих гласа на Зейн.

 - Бри, добре ли си?

 - Мамка му, мамка му, мамка му - повтарях си под носа.

 Толкова силно стиснах устната си, че  вкусих от кръвта ми. Изведнъж ново чувство се зароди у мен, което не съм мислела, че ще усетя. Страхът. Мразя го, мразя да се страхувам. От толкова много време не ми се случвало. Но странното е, че дори не знам за какво точно се страхувам. Едва ли е за това, че мога да се върна в Ада или пък, че ще ме накажат, но тогава защо?

 Вдигнах очите си от пода и погледнах към часовника на стената. По Дяволите, трябва да тръгвам, но не към колежа, а към стаята, защото потника ми едва се държи и скоро ще остана само по дънки. 

 - Трябва да тръгвам - казах тихо.

 Никой не ме спря затова оставих краката ми да ме придвижат до вратата. Обгърнах дръжката с пръстите си и я натиснах надолу. Дръпнах, но преди да тръгна се обърнах и срещнах четири чифта очи върху себе си. Намигнах, а в отговор получих усмивки. Просто не се сдържах и го направих. Все пак не съм само ходеща неприятност, а и съм лудачка, но много рядко.

 Запътих се по пътя, по който минахме с Хари или по-точно той мина, а аз се крих в храстите. Реших, че ако използвам силите си ще стигна по-бързо. Така и направих. Затичах се и след няма и една секунда се озовах пред кампуса. Старах се никой да не се види, но всъщност беше лесно, защото беше празно в фоайето.