Save (Harry Styles)

Part 18: I need you.

 - Бри, трябва да си починеш - Луи направи пауза, подпирайки се на стената до мен - Вече минава полунощ. 

 Последва тишина от моя страна, защото първо - не ми се спореше отново с него и второ - бях прекалено изнервена, за да говоря без да обидя някого дори и по невнимание.

 Единственото, което направих беше, че се изхлузих леко от стола, на който бях седнала и изпънах късите си крака колкото можех повече докато ръцете ми бяха решително скръстени пред гърдите ми. 

 Силна въздишка от раздразнение последва от другата ми страна.

 - Ако го преместим от този диван и го сложим на леглото в стаята му ще си легнеш ли да спиш...та ти трепериш - загрижения глас на Зейн, който също бих познала навсякъде прозвуча от дясната ми страна.

 - Добре съм, Зейн - казах, намествайки се на стола в предното си положение, защото дупето ме заболя - Какво ще правим с Бийбър?...Той събуди ли се?

 - Не, но когато го направи ще го разпитаме. - сините очи на Луи потърсиха моите - Защо, демоните да го вземат, е такъв кучи син?

 Колкото и да беше сериозно положението ни в момента не можах да се сдържа и тих смях се изтръгна измежду устните ми. 

 - Той винаги си е бил задник.

 - Не мога да повярвам, че е използвал факта, че бяхме мъртви, за да се добере до Хари.

 - Аз също - прошепнах.

 И това беше истината. Аз наистина не знаех, че ще бележи Хари завинаги, а в неговия случай за цяла вечност. Но това, което най-много ме тревожи е, че не знам какво е намислил. Все пак Пентаграмата е знак на Ада и всичко зло, но това не би трябвало да попречи на Хари.  Всъщност би трябвало да го направи по-силен, но тогава защо Бийбър се промуши също?

 -  Бри, идваш ли?

 Бях се замислила и не бях осъзнала как момчетата са качили къдрокоското горе, а аз съм останала сама във всекидневната. На мястото, на което със собствените се очи наблюдавах как се отнемат животи без да направя нищо. Без дори да се опитам да помогна. Просто стоях и гледах как незаслужаващи смъртта хора, ако мога така да ги нарека, страдаха, а не аз. Аз заслужавам да се превърна в сянка и да се изгубя в тъмнината на времето. 

 След въпроса на Луи само поклатих глава, а той извъртя очи игриво.

Без да мисля много оставих краката ми да ме отведат до входната врата, с което си спечелих два объркани погледа. За момент се помислих, че ще ме спрат, защото навън е студено и по средата на нощта, но никой дори не гъкна, а вместо това ми направиха път.