A Brand New World

Глава 11: Ново Начало

Здравейте, аз от бъдещето съм хихи. Да ви предопредя, че е леко тъжна и дам... не ме убавайте, знаете, че винаги накрая оправям нещата😇

Седиш с Вики на ръба на някакъв блок. Краката ти висят във въздуха, а тя е положила глава в скута ти. Взираш се в оранжевите облаци, покриващи слънцето. Мина доста време, откакто последно се събуди по изгрев. Hae-won се протяга и виждаш усмивка на лицето й.
- Добро утро. Добре ли спа? - не можеш да помогнеш, освен да се уамихнеш и ти на колко е сладка.
- Мхм, като за на покрив. - заърта главата си на ляво към слънцето, но веднага щом погледа й среща девет-етажовата празнина пред нея, се изтарколва на дясно.
- Спала съм на ръба на този грамаден блок?? - очитв й се разширяват
- Дап. - кимаш.
- Ами ако бях паднала?? Защо не ме премести!
- Толкова си сладка като спиш, как да те събудя, за да те преместя? - ухилваш се като идиот и тя те удря леко по рамото.
- Сега сериозно, какво ще правим от сега нататък?
- Мразиш семейството, при което си от разменната програма нали?
- Ха! Просто са искали да се отърват от детето си, като го изпратят в Япония според мен, защото не ми обръщат абсолютно никакво внимание. Буквално няма да забележат ако не се прибирам с дни.
- Забавно, че го казваш.
- Какво имаш предвид. - веждите й се вдигат по края на челото.
- Ами мислех си.... ти щастлива ли си със сегашния ти начин на живот?
- Пф, това беше мноого рандом. - разтяга ръцете си.
- Това не отговаря на въпроса ми. - намигваш й.
- Охх, ако трябва да съм наистина честна бих казала по-скоро не. Но няма какво да се направи така или имаче, затова хайде да се връщаме. - маха ти с ръка, за да тръгвате, но ти съсредоточаваш поглед към края на хоризонта.
- Ами ако всъщност има какво да се направи? Какво ще кажеш. Като нов изгрев в живота ти, ново начало? Аз и ти срещу света. - хвърляш и един бърз поглед с лрайчица на окото си.
- Човеек, не се шегувай с тези шитни. Помислих, че говориш сериозно за моме-
- Напълно сериозна съм. Просто ще избягаме. И без това на никого не му пука, ако изчезнем така или иначе. - вдигаш и сваляш рамене.
- Не, не може да го мислиш. Нямаме пари, храна, къща, нито сме завършили още средно образование за Бога!
- Страх те. - дразниш я и тя прави крачка назад. - Не си ли си мечтала за живот, в който сам си господар на себе си и ти оправляваш съдбата си?
- Разбира се, че съм, но...
- Тогава спри да мечтаеш! Нека избягаме. Да отидем където ни отвее вятъра. Обичаш да рисуваш и тези анимУта, за които постоянно говориш! - пак онзи блестящ пламък в очите ти.
- АнимЕта. - поправя те тя.
- Както и да е, сега вече може да рисуваш! Може да рисуваш комикси по цял ден и никой няма да те спре!
- Искаш да напуснем училище? - очите й се разширяват.
- Да! Да, точно. Няма вече правила, няма закони... просто ние двете. - усмихваше, пламъкът в очоте ти вече е цял пужар. Момичето пред теб преглъща нервно.
- Мисля, че ще е грешка. - клати отрицателно глава и гласа й е нестабилен. Цялото ти изражение се променя. Очаквале тя да е развълнувана точно, колкото теб. Отстъпваш назад от нея.
- Наистина те е страх! Каза, че ми имаш пълно доверие? Докажи го! - усещаш как очите ти се пълнят със сълзи.
- Т/и, имам семейство в Япония, майка ми и баща ми, всичките ми приятели ме чакат да се върна. Не мога просто да се откажа от всичко, за да прося на улицата с теб. - преглъща нервно и устата ти ще удари пода.
- Значи си планирала да ме изоставиш така или иначе? Като се върнеш в безценната ти Япония, ха?! - получаваш само тишина от срещната страна. Hae-won е забила поглед в земята. Значи наистина това възнамерява.
- Добре, знаеш ли какво? Върви си! Тръгвай. Не си ми нужна и без това! Винаги съм била сама и този път, пак щр съм сама!
- Т/и, разбери ме...
- РАЗБРАХ ТЕ ВЕЧЕ! - обръщаш се с гръб към нея - сега си върви! - сълзите почват да се стичат по бузата ти, угасвайки пожара във водопад. - Просто си тръгни и никога не се връщай, като ти харесва толкова в дома ти.
- Т/и... - приближава се към теб, но не искаш да види сълзите ти, затова се отдалечаваш.
- Моля те, върви си. - въздишаш накрая.
- Желая ти успех и хубав живот, ако това е последната ни среща... - не издържаш да я слушаш повече. Просто се спускаш към следващата сградата и тичаш към следващата и следващата и следващата. Не поглеждаш назад. Всичко вече е в миналото. Мразиш я, мразиш я толкова силно. Тя избра Япония пред теб. Въпреки че я разбираш и на нейно място би направила същото, я мразиш. Явно пак трябва да си вълк единак. Ненавиждаш повече себе си, че повярва в това тя да приеме предложението ти. Блъскаш се в нещо и се опитваш да се отдръпнеш, но усещаш ръцете около гърба ти да се затягат.
- Какво ти става т/и? Какво направи този път? - въртиш очи.
- Не е твоя работа, Jungkook и никога не е била. - вкарваш цялата си сила и успяваш да се освободиш от момчето. - НИКОГА НЕ СЪМ ИСКАЛА ДА СЕ ПОЯВЯВАТЕ В ЖИВОТА МИ! ВИЕ ПРОСТО НАХЛУХТЕ. ОСТАВИ МЕ НАМИРА. ВИНАГИ СЪМ БИЛА САМА И СЕГА ИСКАМ ДА СЪМ САМА. НЕ СТЕ МИ НУЖНИ! НИКОЙ НЕ МИ Е НУЖЕН. - крещиш му, съльиъе се стичат по червеноте ти бузи.
- Успокой се, всичко е на-
- НЕ! Нищо не е наред. - прекъсваш го хлипайки. - Просто ме оставете на мира по дяволите! - продължаваш да тичаш даже по-бързо и от преди. Искаш да избягаш от всичко и всички. Така ще решиш проблема. Просто не спирай да тичаш.