A Brand New World

Глава 17: Същата Игра, Нови Роли

Решаваш да се покатериш на покрива на сградата. Изкачваш стълбите, но се чувстваш пълна с енергия. Животът е изключително хубав ако се замислиш. Всички решения и трудност, барабар с грешките и провалите, пък и всички проблеми, които това момче (Jungkook) ти създава... всичко е трябвало да се случи, както се случи. Вдишаш дълбоко и стъпваш на покрива, когато мислите ти биват прекъснати от неочакваната гледка на човек, застанал точно на ръба на покрива, взиращ се в небитието на сантиметри от обувките му. Преглъщаш. Сърцето ти забързва ритъм.
- Я! - хапеш устни, все още несигурна дали трябваше да казваш нещо и човека се обръща с лице към теб. Тогава виждаш, че е момиче... азиатка, но има нещо като родилен белег на половината лице. Като червено петно на цялата лява страна. Преглъщаш нервно. Сега какво?
- Остави ме! - извиква непознатата гневно и отстъпваш назад, учудена колко много ти е позната тази ситуация! Наистина все едно получаваш дежаву, само че вече играеш другата роля.
- Не е нужно да го правиш. - извикваш, гласа ти висок в края.
- ТИ НЕ ЗНАЕШ! Не знаеш нищо... - продължава следеащата част на корейски, мислейки си, че не я разбираш. - Просто няма вече смисъл. Махай се! - опитва се да те игнорира и преглъщаш чудейки се какво да направиш. Глътна си цялата корейска граматика. Хайде де, била си на нейното място, но защо не можеш да кажеш и думичка. Играеш си със ръкавите на суитчера, мислейки. Погледа ти трескаво играе по хоризонта, когато се спира на раницата на момичето. Благодариш на всеки Бог, за който си чувла, когато виждаш голямото лого на BTS посредата. Лицето ти веднага омеква и вече имаш план.
- Слушаш BTS, a? - усмихваш се широко и приветливо, въпреки че тя не вижда.
- Не е твоя работа да съдиш хората за вкуса им за му- извърта очи, изкавайки се, но веднага наостря вниманието си към теб, когато я прекъсваш, пеейки.
- 괜찮아 자 하나 둘 셋 하면 잊어 (Всичко е наред. 1, 2, 3 забрави го)-приближаваш се до нея.
- 슬픈 기억 모두 지워 (изтрий всички лоши спомени) - продължава тя плахо, изключително изненадана. Слагаш ръка на рамото й и си синхронизирате гласовете.
- 내 손을 잡고 웃어 (хвани ръката ми и се усмихни) - след като вече сте лице в лице, я прегръщаш и стискаш здраво.
- Всичко е наред. Аз съм тук. Ние сме тук. - вече разбираш значението на тези думи. Стоите така известно време, не искаш да я пуснеш, когато усещаш как момичето почва да хлипа в ръцете ти и леко я отдръпваш от себе си, държейки я за раменете.
- Викай! - казваш й и насилваш усмивка, въпреки че сърцето те заблоя да видиш някой толкова разбит.
- М-моля? - сбръчква вежди, цялото й лице е червено, очите подути. Поемаш си дълбоко въздух
- АААААА! - дереш се с цяло гърло, а непознатата премигва няколко пъти, в опит да разбере какво току ще случи. - Давай, викай! - подканваш я, но тя не изглежда много да има желание да го направи.
- аа - оглежда се дали няма хора наоколо и ти й хвърляш шеговит поглед под вежди.
- Можеш и по-добре. - тя хапе устни. - Давай! Изйарай си всичко! ВИКАЙ! СЕГАА!
- АААА - най-накрая го прави и ти се ихилваш до уши.
- Не те чувам. Само толкова ли можеш? - слагал ръка до ухото си, претендирайки, че звука не стига до теб. Тогава тя извиква още по-силно от преди, през сълзи. Почваш да пласкаш. Дишането й е накъсано и все още е във формата си на нервна криза. Обляга се на коленете си, изправена
- Всичко е наред. - потупваш гърба й. - Справи се чудесно. - протягаш ръка пред лицето й. Тя те поглежда въпросително и ти се усмихваш топло, опитвайки се да изглеждаш възможно най-приветливо. Въздишаш, когато тя не приема ръката ти й я прибираш до тялото си, неудобно. Всякаш тишината се превръща в стена между вас. В този момент, не смееш да мръднеш.
- Carabonara. - казваш от нищото буквално. Тя вдига поглед към теб и я гледаш с молещи очи. Следва още няколко секунди тишина и се отчайваш напълно. Почваш да обмисляш просто да си тръгнеш. Изчакваш още малко, но накрая просто се обръщаш в посока към изхода. Провали се...
- TONY MONTANA? - отваряш уста, когато момичето извиква думите.
- Carabonara. - почти веднага изтрелваш, ъгълчетата на устата си оформяйки широка усмивка.
- Lachimolala. - почвате да смеете.
- Даа! - вдигаш си ръката и тя ти дава пет. Използваш момента, за да я хванеш и тя те поглежда въпросително. - Нека се прибираме? - тя просто кима в отговор и ти почваш да я дърпаш със себе си към стълбите. През цялото време, докато слизате е тихо и решаваш да я питаш пред зградата.
- Искаш ли да седнем, да ми разкажеш историята си? - кикваш глава на една страна и започваш да изброяваш възможни места за добър, уединен разговор, наум. Момичето, обаче, прави крачка назад, поклащайки отрицателно глава.
- Няма нужда. Трябва да се приберам.- гласа й е като мехлем за ушите ти, точно на подобни думи се надяваше да чуеш. - Благодаря ви! - покланя се с усмивка и ти машинално също се покланяш. Гледаш я как тръгва надолу по улицата и душата ти се пълни.
- И да се пазиш! - извикваш след нея.
- Да. - отговаря тя и се чувстваш като на седмото небе. Заприпкваш към вкъщи. Вики няма да повярва!

Хейй, съжалявам, че вчера не качих, надявам се чакането да си е заслужавало обаче 😊. Песента, за която става дума е 2!3! на BTS. Изключотелно прекрасна песен, на която рева всеки път хаха. Може би един от любимите ми моменти, когато army пее е именно на нея! Ако не сте го гледали, или ви се реве от сладост, може по-горе да го видите. Това е засега, ако успея до вечерта, ако не, до утре 👋💜❤️