Т/и е депресирано момиче с много проблеми, което просто се е отказало от живота, когато във вечерта, когато решава да отнеме живота си, се среща с момичето с лилавото худи. Главната героиня прави избора да даде шанс на един нов свят (за който не зна...
Носиш две щайги със соковете, които поръча преди седмица. Оставяш ги на земята пред хладилниците и почваш да ги редиш. Работния ти ден свърши и може да се прибираш, но честно казано ти харесва да работиш в кафенето/магазинче. Без да искаш изпускаш едно шише и то се търкулва към улицата. Псуваш се и се навеждаш, за да го вдигнеш, когато ръката ти среща нечия друга. - Ах, благода- виждаш познатото лице и спираш да говориш, стискайки челюсти. - Непохватна, както винаги. - усмихва се сладко, но ти взимаш решение да я игнорваш възможно най - много. Обръщаш се с гръб към нея, продължавайки да работиш и очите й се пълнят с тъга. - Виж... искам да поговорим. - Да по говорите ли? Че ти не искаш да дишаш един въздух с нея, камо ли да говорите! Правиш се, че не съществува и тя въздиша. - Бих искала едно карамел макиато в такъв случай. - любимото кафе и на двете ви.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Пиехте го, докато слушахте песента coffee, напът за даскало всяка сутрин. Беше хубаво... както и да е, вече всичко е в миналото! Заставаш до входа, все още с гръб към нея и се подпираш на вратата, сваляйки престилката си. - Работното ми време свърши. - опитваш се да звучиш спокойно. Минаваш през малката стаичка, където шефката ти мие чинии. - Бабо, ще тръгвам. - покланяш й се и тя ти маха да вървиш. Шмугваш се през задния вход и възможно най-прикрито отиваш до апартамента си. Имаш известни проблеми с отварянето на разждясалата врата, но след два месеца, вече му свикна. Всъщност си благодарна, че успя да си го позволиш, защото първоначално спа по пейките или в кафенето, но гърба почна много да те боли. Да си купиш собствен апартамент е голяма стъпка и си горда с колко успя да постигнеш за почти три месеца. - Прибрах се! Момчета? Има ли някой? - обикновено заварваш някой от духовните ти водачи. Всъщност като изключим бабата и клиентите, които обслужваш, те са единствените, с които си общуваш и ти дават сили. Нямаш мобилни данни отдава, но хващаш wifi на съседите от горе и постоянно слушаш песните им в свободното си време. Дават ти сили, някак си... някак си не се чувстваш чак толкова самотно. - ПААА! - обръщаш се рефлексивно към посоката на писъка. Ами ако е крадец? Не може да си позволиш да ти откраднат и малкото, което имаш. Ами ако има и пистолет?! В секундата, в която очите ти регистрират фигура в опасна близост до теб, си протягаш юмрука и фраскаш нападателя с все сила. Никой не се закача с т/и. - Aigooo, носът миии! Май го счупи. - момчето изскимтява, отдръпвайки се от теб. Цъкаш с език и го удряш леко по рамото. - Това е защото ми изкара акъла! - след това му целуваш носа. - А това, защото съжалявам. - Tae маха с ръка, търкайки нараненото си място. - Няма проблем, свикнах да ни набиваш. - да кажем, че не се слупва за първи път...
