EDEN

Глава втора

Едън държеше ръцете на сестра си, гледаше в големите ѝ насълзени очи. Изглеждаше толкова щастлива, толкова развълнувана.

-          Лиз! – прошепна Едън. – Къде ти е усмивката? Това е най-щастливият ти ден! Пък и ще се размажеш! Ще отиде на вятъра кавгата, която удари на гримьора.

Двете се разсмяха с глас, но след секунди застанаха сериозно.

-          Скоро не съм ти го казвала, но те обичам! Ти си сестрата, която винаги съм искала. Винаги успяваш да ме ядосаш, а след това ме караш да ти простя толкова бързо, а и умееш най-добре да ме разсмееш. – Аманда подсмръкна.

-          О, моля ти се! Няма да умирам.

Аманда погледна накриво сестра си, а Едън се усмихна топло.

-          Аз също те обичам! Много при това, не ме забравяй, дори когато Джейсън те накара да забравиш името си, когато те напъпли в леглото.

-          ИУ! Ужас. – Аманда се разсмя. – Сега докато вървя по пътеката само за това ще си мисля.

-          Знам. – Едън побутна сестра си и баща им застана до нея, а тя самата се нагласи пред тях, за да излезе първа.

 Аманда беше със семпла дантелена сватбена рокля, без ръкав, с много фини мъниста по деколтето, а платът на роклята падаше нежно върху слабите й бедра. Очите й, бяха по-светли от тези на Едън, но излъчваха същата топлота и мекота. Беше прелестна, лицето й бе покрито с нежни нюанси подхождащи на красивата й розовееща кожа. Двете с Едън си приличаха, но съществената им разлика беше в косата. Дългата кестенява коса на Едън падаше на леки къдрици върху раменете и гърба й, точно като на майка им. А естествено русата коса на Аманда , същата като на Стивън, беше прибрана в стилен кок.  Едън се обърна и намигна на сестра си, а Аманда ѝ подари една усмивка.

 Тържествената музика започна, а Едън тръгна гордо към олтара, където баща им щеше да предаде Аманда на бъдещия ѝ съпруг. Докато вървеше Едън огледа лицата на хората, близки и приятели, познати и непознати. Минаваше покрай уханието на прекрасните бели калии, които обвиваха всеки възможен детайл. Олтарът беше обрамчен със ситни бледо-розови цветчета, придавайки на цялата белота съвсем нежен и лек нюанс. Когато стигна до олтара Едън намигна на Джейсън, а след това му се ухили. Продължи да се подсмихна заради физиономията му и застана на мястото си. Аманда се появи в края на пътеката, усмивката ѝ сигурно стигаше до ушите, а Стивън Лондон гордо вървеше до послушната си дъщеря. Стигнаха до олтара, размениха по едно тихо „обичам те”, Стивън целуна дъщеря си по бузата и я предаде на Джейсън.