EDEN

Глава деветнайсет

В петък сутринта закъсня за работа. Нощта ѝ не мина спокойно, не спираше да се върти и така и не успя да си намери място. Чувстваше се изморена, но все пак се зарадва да го види, когато дойде, за да финализират сделката и апартаментът да стане официално негов. Не можа обаче да скрие раздразнението, когато с него влезе и Лаура, която все още беше дружелюбна и не спираше да се усмихва. След като всичко приключи, Стивън също се домъкна, уж, за да го поздрави за избора. Тримата оживено говореха, а баща ѝ обясняваше и ръкомахаше. Хенри се съгласяваше и кимаше, а Лаура го беше хванала под ръка и се подпираше на тялото му. Едън прибра документите и ги подаде на Хейли, приглади полата си и тръгна към вратата. Спря се, за да им каже довиждане.

-Прекрасна дама си имаш, Хенри. – Стивън се усмихна.

-О, благодаря. – звънкият смях на Лаура огласи залата. – Но с Хенри не сме двойка. 

Едън се приближи и се изкашля, нервността ѝ не си беше отишла. 

-Едън. – баща ѝ сложи ръка на гърба ѝ. – Познаваш ли дамата?

-Да. 

 Тя гледаше сърдито, а Хенри повдигна веждата си въпросително.

-Това е Лаура. 

-Лаура. – баща ѝ повтори. – Чудесно име. 

-Съжалявам, но не ти знам фамилията. – Едън вдигна рамене и се обърна към нея.

-Няма нищо. Лоусън е. – Лаура ѝ се усмихна.

-Лоусън, като адвокатите ли? – тя кимна. 

-Познавам баща ти, страхотен човек...

-Дядо ѝ също беше адвокат, но се пенсионира преди няколко години. – Хенри също се намеси.

-Извинете, имам работа. Ще ви оставя да си говорите. Татко мини по-късно в офиса, да те видя?

-Добре, скъпа.

Едън излезе и мина покрай рецепцията. Беше раздразнена. Може би заради състоянието ѝ, но главно и заради Лаура и Хенри. Твърдяха, че са изключително близки приятели, но когато бяха заедно определено се държаха сякаш спят заедно. А може би го правят. 

-Хей, Едън. – Хенри я догонваше, а тя спря. – Може ли да поговорим?

Даниъл мина покрай тях и им хвърли злобен поглед. Хенри го изгледа озадачено.

-Той... – обърна се, но Даниъл вече беше с гръб.

-Не знае. Просто това му е ежедневния поглед, тип злобар. – тя отново тръгна, а той ходеше след нея. – Ела, не искам да ни слушат.