Why you hate me? ^•^

seven

Беше следобяд,слънцето грееше над улиците на Сеул. В имението Мин цареше пълна тишина. То бе толкова голямо и празно,а малкия Юнги бе съвсем сам там. Дори пухкавото му пуделче се беше скрило някъде и не показваше нослето си,но къде ли не самия Юнги. Някой би предположил че е в стаята си,друг ,че е в голямото баскетболно игрище,а трети че играе на някоя видео игра,но не. Той се бе излягнал не къде ли да е на на малкото килимче в килера. Там светлината навлизаше перфектно. Беше облечен с бяла риза с къс ръкав и къси шорти. Колкото и много вещи да имаше,те не му помагаха. Маника имаше нужда от някого до себе си,но си нямаше никого. Нямаше приятели,а техните не бяха вкъщи. Беше му толкова самотно. Искаше да играе баскетбол,но отново ли щеше да бъде сам? Свиреше му се на пияно,но отново ли никой нямаше да чува мелодиите му. Искаше да се разплаче,но отново ли никой нямаше да види сълзите му и за ги попие? Малкия Мин се чувстваше ненужен никому. Този свят му изглеждаше толкова суров и студен. Какво лошо бе направил? Та той просто бе различен. Потърка очите си,приличаше на малко котенце. Колкото и да си мислеше,че никой не го забелязва,че не вижда плача му и не чува мелодиите му, всъщност грешеше. Вече повече от седмица онова момче с гарвановата коса,за чието съществуване дори не подозираше всеоще стоеше на прозореца,за да го изучава. Не разбираше как може да навреди на Юнги,та той сам си вредеше като съществуваше. Плана да го убие отпадаше,защото така щеше да го спаси от мъките. Хосок знаеше,че той не е виновен за грешките на предците си,но дори на ум не си го признаваше. Дразнеше го това,колко чист и невинен бе Юнги. Приличаше на малко дете, толкова невинно и крехко, толкова наивно и беззащитно. Само след миг телефона на малчото извибрира а той се очуди. Никога никой не му пишеше. Щом отключи телефона видя следното съобщение.

Непознат номер:
Хей.

Юнги:
Хей?

Непознат номер:
Аз съм Джимин:)

Юнги:
Здравей,Джимин.

Непознат номер:
Исках да те попитам
излиза ли ти се?

Юнги:
Да,кога и къде?

Непознат номер:
След половин час в парка.

Личицето на Юнги светна. Скочи и започна да се оправя. Най-накрая плана на Хосок се задейства,а той какво правеше? Дам спеше. Беше заспал на дървото наблюдавайки Юнги. Изведнъж телефона му издаде силен звук. Той се стресна и замалко отново да падне от дървото.

-Ало.-каза сънено. Бе спал едва три часа тази нощ.
-Всичко е уредено хьонг.
-Добре Джимин,разбери колкото можеш повече.
-Аз ли? Нямаше ли ти да идеш?
-Какви ги дрънкаш? Ясно казах,ти да идеш.
-Но дядо каза друго. Бил съм много безотговорен,дрън та пляс,а сега ме кара да ида на уроци по корейски. Щял съм да оплескам всичко с моя беден речник.-каза иронично по-малкия и извъртя очи.
-Ах защо трябва да върша всичко сам.-слезе от дървото като се преби на слизане.
-Ти си по-голям от мен,нормално е. А сега ще затварям,защото дядо ме вика.
-ДЖИМИНННН-чу се гласа на стареца и русокоското затвори. Хосок мигновенно се затича към парка,точно когато излезе през портата Мин отвори входната врата. Забеляза нечия фигура и изтича до портата.
-Хейй...-огледа се,но нямаше никой. Направи няколко крачки напред и забеляза нещо в храста. Нещо черно. Приличаше на коса. Приближи се го него и тогава...