Why you hate me? ^•^

three

Поредната тъмна и непрогледна нощ се заформяше на небосвода. Жаркото слънце залязваше точно на хълма,срещу огромното имение Мин.  Беше много тихо,само звуците на щурците се чуваха,макар и да бе рано. Това бе нормално но....не и шума, който се чуваше от храстите в близост до голямата ограда,приличаща на безкрайна стена,чийто край или не се виждаше,или изобщо го нямаше. Едни красиви очи,като маслини гледаха през един бинокъл в храста,ушите на фигурата бяха заострени като на хищник,всякаш дебнеше плячка.

-Ах кога най-сетне ще си дойде,какво толкова прави?-обади се едно ниско момче иззад фигурата.
-Шшшшшт замълчи,Джимин.
-Но,Хоби хьонг стоим тук вече от четири часа,не е ли време да се прибираме.-по-малкия брат започна да се оплаква, което раздразни по-големият,но все пак не обърна внимание.

-Техьонг,подай ми раницата.-висок,строен мъж с черна къдрава коса и сериозно изражение,стоящ като войник подаде раницата на гарвановокосия млад мъж.

-Да сър.

-Оффф.-изпуфтя отново Джимин и седна на тревата.-защо въобще се занимаваме ясно е че....
-Шшш ето го идва.-дълбокия глас на Джънг го прекъсна. Малкия взе своя бинокъл и застана до брат си за да наблюдава. Забеляза се как една ниска фигура приближаваше към имението. Щом се приближи,вече се забелязваха,черните дънки и худито,чийто ръкави бяха по-дълги от ръцете на човека. Ментово зелена коса,влизаща в малките му очи,който бяха всеоще влажни,по бледите му като бузи имаше засъхнали пътечки от сълзи. Меките,червени устни,от едната си страна бяха сцепени и течеше алена кръв,която съвсем леко бе засъхнала.

-Това....момиче ли е?-запита се Хосок и присви очи. Загледа се по-внимателно. Само след миг се чу лай и в далечината се видя припкащо по фигурата,кафяво пуделче.
-Мисля че е момче.-обади се бодигарда на момчетата.

-Може би си прав.-ментовокосия клекна до кученцето и го погали.
-Хей,помислих,че те загубих,хайде да се прибираме.

-Какво каза?-запита Джимин.
-Не знам,говори толкова тихо.-отвърна брат му. Само след миг забелязаха,как момчето влезе в къщата на семейство Мин. Огромните порти се отвориха и той премина през голямата градина,като вече не се забелязваше,бе скрит зад едно дърво в близост до бесетката.

-Аххх изгубихме го.-гнияв се прочете в очите на Хосок. Безшумно мина по-близо до оградата,последван от другите двама. Телефона на дребчото зад дървото звънна,точно когато запали една цигара. Вдигна слушалката и каза сухо и тихо с пресипнал глас:

-Ало.-от очите му се стекоха още няколко сълзи, момчето с маслиновите очи бе твърде далеч,за да чуе тихото гласче на малкия Мин,което го побъркваше.

-Как си миличък?

-Добре съм мамо.-излъга я за първи,но не и последен път днес.

-Нали не пушиш отново?

-Разбирасе,че не.-погледна към горящата цигара и си дръпна още веднъж от нея.

-Как мина днес скъпи?

-Добре,както винаги.

-Знам,че не ти се обадих вчера,но имах много работа,захарче. Най-вероятно си спял, когато се освободих.

-Няма нищо. Как...-направи пауза,за да преглътне веднъж,всякаш заседналатя буца в гърлото си-...е татко?

-Добре е, скъпи.
-Мога ли да го чуя?
-За жалост не можеш. Всеоще попълва едни документи. Сега ще затварям.-съвсем леко кимна,всякаш тя можеше да го види,но уви.

-Мами-каза-обичам ви....-но телефона бе затворен преди да довърши и уви, надеждата му,че може би всичко ще се нареди изчезна.-прибра телефона си в джоба и извади още една цигара. Избърса сълзите си и прегърна кученцето до себе си.