𝒲𝒾𝓁𝓁 𝓎ℴ𝓊 𝒶𝒸𝒸ℯ𝓅𝓉 𝓂𝓎 𝓁ℴ𝓋ℯ?

Chapter eighteen

Тейонг застана пред шкафчето си и го отвори, готов да сложи някои от учебниците си вътре, за да може раницата му да се освободи от цялата тежест. Държеше раницата си пред тялото с отворен големият джоб и заби погледа си в падналият на земята лист, знаеше от кой е, но изпита някаква нотка страх дали да го вземе. Не знаеше какво пише вътре, но предполагаше, че сърцето му отново ще забие лудо в гърдите за човека, който ги е написал, а чувствата ще започнат да се изливат под формата на сълзи и хлипове.

Той се престраши и взе листа пъхайки го в раницата си. Премести няколко учебника в шкафчето си и го затвори. Тръгна към изхода на училището и щом излезе от него тръгна право към дома си.

Вече у тях, Тейонг се събу и се качи в стаята си. Отвори джоба на раницата си и извади сгънатия лист. Седна на леглото си и си пое дълбоко дъх, отново се поколеба какво да направи, но се реши и разтвори листа зачитайки се в красивият почерк, с който бяха изписани думите.

"Не знам правилно ли е да продължа да ти пиша? Но дори да не е нямам намерение да спра, докато не разкрия всичките си чувства, които толкова време крих от света, крих от теб...

Не ми се иска да те лъжа! В последните няколко дни живота ми се преобърна на 360 градуса. Стари призраци от миналото не спират да се появяват в живота ми отново и това ме плаши. Искам да плача, но не мога. Ако викам ще ме чуят, ако страдам ще търсят виновника. Изпитвам страх и отчаяние, чувствата ми започват да се заплитат. Не знам какъв е правилният път, по който трябва да поема.

Може би сменям рязко темата, но някога стоял ли си сам на покрива, да гледаш звездите? Аз го правя в момента, завит с едно одеало, с качулка на главата и с този дневник в ръце пишейки ти с този молив. Винаги съм смятал, че вечността е измислица, но всяка вечер се опитвам да преброя звездите, виждат ми се толкова малко, а все още не мога да ги преброя и да кажа звездите всъщност не са безкрайни.

Дали не прибързвам с всички свой действия? Изведнъж придобих смелост да се изправя срещу теб, приятелите ти, мойте приятели макар и малко, срещу хората, които ме тормозиха системно. Но тази смелост нямаше да я има, ако той не се бе появил в живота ми отново.

Този призрак, който ме кара да се усмихвам, който ми повтаря, че съм влюбен в теб, който бе обича, но и отблъсква от себе си. Дали е прав Тейонг? Дали е възможно да ме обичаш? Да ме обикнеш? Да ме приемеш? Да ме разбираш?

Смешно ми е как те виждам всеки ден, усмихваш се на всички без да го мислиш много, дори на мен. Някога ще бъда ли способен само с една дума да те накарам да се усмихнеш? Щом чуеш името ми да те побиват приятни тръпки, каквито побиват мен всеки ден щом те видя?

Не знам какво желая в момента... Искам ли да ме откриеш, или искам дори да не ме търсиш? Защо въобще си правиш труда да търсиш непознат? Не те ли плаши мисълта за непознатото, това което се крие в сенките?

Като мен, аз се крия в сенките и ги приемам като мой дом. Знам, че не трябва да се разкривам и може би няма да ти се разкрия или поне не сега. Знам, че ще ме отблъснеш, знам че сигурно ме мразиш, ненавиждаш, не те виня. Дори мога да те разбера, всички ме мразят още от ранното ми детство и не ме приемат. Това е жестоката ми съдба и вече съм я приел...

Дано скоро видя усмивката ти!

От една паднала ☆"

Тейонг стоеше и наблюдаваше листа в ръцете си. Усети всичките чувства, които бе излял другият. Не знаеше каква бе историята му, но знаеше, че тя не бе лека. Всичката болка, всичката мъка, всичките му чувства бяха прекалено силни и Тейонг го усети. Разбра, че човекът, който му пише носи маска, пред хората.

Или може би Тейонг бе сляп, за да го забележи. Любопитството му ставаше все по-силно, искаше да научи историята му, кои са тези призраци от миналото, кой е този идиот, който го отблъсква.

Несъзнателно стисна листа силно в ръката си мачкайки го, и сълзите намериха път на лицето му. Не знаеше защо точно плачеше, но знаеше, че не иска да оставя своята звезда сама, искаше да я прегърне и отеши. Да ѝ каже, че е до нея, че я обича, нямаше да го мисли толкова много просто взе една от тетрадките си и един химикал. Седна на бюрото си и започна да пише от душа, сърцето му щеше да проговори...