𝒲𝒾𝓁𝓁 𝓎ℴ𝓊 𝒶𝒸𝒸ℯ𝓅𝓉 𝓂𝓎 𝓁ℴ𝓋ℯ?

Chapter five

Сърцето на Юта се пречупи, от очите му започнаха да се спускат чисти като кристал сълзи, а краката му едва го държаха прав. До сега винаги бе изпитвал много болка, с всеки ден, всяка дума то се пропукваше, но днес то се разби напълно.

Пръсна се, на безброй малки парченца...

В очите му Тейонг винаги бе мил и грижовен. Момчето криещо се зад маска в училище. А под тази маска се крие истинското му лице, но явно бе грешал. Тейонг бе поредната отрепка, която се подигра напълно с него.

Вярно е, че знаеше, че няма да има шанс с Тейонг никога, но надеждата умираше последна. След всеки ден се чувстваше по-близо до мечтания човек. Мислеше, че чернокоското е видял нещо в него, последните дни постоянно опитваше да да завърже разговор с него без основателна причина, но явно е било просто, за да се подиграе.

-Не, няма да съм слаб.-прошепна на себе си Юта бършейки ядно сълзите си с ръкав.-Вече не, писна ми!

Юта си пое дълбоко дъх и влезе в стаята при другите двама. Приближи се до леглото и взе якето и раницата си готов да излезе.

-Какво се е случило Накамото? Защо си плакал?-попита Марк хващайки ръката му здраво.

-Няма значение, тръгвам си!-каза освобождавайки ръката си от захвата му.

-Ами проекта?-попита объркано Тейонг.

-Все тая, ще го напиша и предам от името на двамата.-отвърна студено японеца и погледна към двете момчета, забелязвайки ядосаният поглед на Марк, който бе насочен към чернокосия.

Юта не каза нищо повече, просто излезе от стаята, след което и от къщата тръгвайки в случайна посока. Не искаше да се прибира, щеше да е отново сам, отново потънал в мисли, отново отхвърлен. Просто тръгна по случайни улици на града, навън вече бе тъмно, няколко улични лампи осветяваха улиците правейки ги малко по-красиви. Лекият вятър се удряше в лицето на японеца помагайки на стичащите се от очите му сълзи да паднат по-бързо.

Юта бе загубил изцяло представа за времето, мислите му бяха навсякъде и никъде, водеха го до отговори и до задънени улици. Бе спрял под една лампа наблюдавайки малките пеперуди блъскащи се в светлината и се замисли, че може би това е реалността. Пеперудата бе привлечена от светлина и въпреки, че светлината я нараняваше постоянно и я отблъскваше, пеперудата не се отказваше, а просто продължи да опитва, но това бе нейния избор. Тя бе достатъчно силна да понесе тази болка, но не ѝ Юта в живота си вече бе толкова пъти раняван, че вече искаше да открие покоя, да знае, че ще е в безопасност и ще се почувства щастлив.

Телефона му извибрира изкарвайки го от мислите му. Бе получил някакво съобщение, той го отвори и се зачете в него.

-На сметката Ви току що бяха преведени 1 000 000 евро.-русокоското се изсмя сухо прочитайки го.-Поне не са забравили, че съществувам.-в гласа му се усещаше болезнена ирония, но нямаше кой да я чуе, нито кой да я почувства.

Той погледна часа и осъзна, че наближава единадесет. Въздъхна тихо и се обърна тръгвайки към дома си, сложи качулката си, за да може да го пази поне малко от гадния вятър. След по-малко от половин час вече бе на една пряка от дома си, осъзнавайки го забърза крачката си чувствайки се застрашен и нищожен. Почувства се прекалено слаб, и сърцето му забърза ритъма си. Японеца гледаше в земята докато вървеше, което доведе до сблъсък. Юта усети как се блъска в тялото на някакво момче и се отдръпна бързо от него залитайки назад, но момчето реагира бързо и го хвана за ръката дърпайки го към себе си. Телата им се залепиха едно за друго и Юта усети как другият го прегръща силно, той надигна леко глава глава нагоре, за да съзре непознатия и дъха му секна.

Нима бе възможно? След повече от пет години това да е той? Тази дълга черна коса, тези така наситено кафяви и пронизващи очи, тази усмивка? Юта седеше като вкаменен в прегръдките му, не можеше да отдели поглед от това лице, а от очите му започнаха да се стичат сълзи, за които дори не подозираше, че все още има.

-Рен?-каза с треперещ глас.

-Липсваше ми Юта.-отвърна момчето и целуна Юта по главата прегръщайки го по-силно, а Юта единствено обви ръце около кръста му и зарови глава в гърдите му започвайки да плаче тихо, мокрейки пуловера на Рен със солените си сълзи.

Момента и за двамата бе мечта отдавна, но дали всичко щеше да е наред? Нито един от тях не забеляза стоящата в далечина фигура, която ги наблюдаваше мълчаливо...