𝒲𝒾𝓁𝓁 𝓎ℴ𝓊 𝒶𝒸𝒸ℯ𝓅𝓉 𝓂𝓎 𝓁ℴ𝓋ℯ?

Chapter twenty two

Деня започваше да се сменя с нощта. Небето ставаше все по-мрачно с всяка минута. Хару стоеше легнал на футболното игрище и се взираше в него. Умората му не бе голяма, още от малък се бе претоварвал постоянно, това бе просто тренировката му за деня. Хареса му усамотението. Марк си бе тръгнал преди няколко часа, оставяйки го сам.

До някаква степен разбираше злобата в корееца. От друга страна се чудеше защо той продължава да се товари с нещо такова. И Хару бе изгубил родителите си, знаеше какво е, но не му пукаше особенно. Вече бе преодолял миналото, гледаше напред в бъдещето и живееше живота си така както трябва и така както иска.

Мислите му прескачаха от тема на тема, от човек на човек, от минало на бъдеще, от любов към омраза. Чувстваше се свободен, да плаче, да се смее, да вика. Да покаже истинското си лице сега, когато бе сам. Искаше му се да сподели на някой, но нямаше на кой, никой не би го разбрал, изслушал и съчувствал. Всеки бе потънал в собствени проблеми и не искаше да се товари с излишните, а защо тогава той го правеше?

Защо изслушваше всички? Защо мислеше над проблемите им толкова дълго вечер? Защо търсеше отговори на техните въпроси, а не на своите? Защо винаги искаше да им помага? Защо изслушваше Сана и Момо, за всеки техен проблем? Защо слушаше за любовните мъки на Рен толкова години? Защо искаше да му помогне да превъзмогне миналото? Смъртта на баща му, Юта, живота който бе длъжен да живее? Защо? Този въпрос бе начало на всичко и щом стигнеше края, той се появяваше отново...

Искаше просто да затвори очи и да се измъкне от проблемите. Да си се представи в красива малка къща, или хотелска стая, в която да звучат любимите му балади и да се чувства у дома. Да е спокоен, че никой няма да поиска да го убие, да му даде задача да избие няколко човека, че ще е сам със себе си или с любим човек. Приятел, половинка, познат, но някой любим, който ще бъде до него ще стоят тихо, може би прегърнати и просто ще се наслаждават на почивката.

Дали нямаше да е добре да замине за малко? Да се отпусне? Можеше да вземе с него Сана или Момо или може би Рен...

Но той не бе човек, който щеше да остави всичко просто така... Да остави любимият си, който видя след толкова много време.

Защо искаше да се залъже? Защо мислеше, че тези устни ще са негови, че този човек ще го обикне? Не искаше да си признава, но няколко дни мисли над чувствата си, бе в задънена улица, което му говореше само едно единствено нещо. Бе влюбен в по-големият, бяха израснали заедно, а чак сега осъзна чувствата си. Хару бе измъкнат от мислите, които го погълнаха щом телефона му започна да звъни. Той го взе в ръка и щом видя изписаното име затвори очи, след което вдигна и долепи устройството до ухото си заслушвайки се в гласа.