𝒲𝒾𝓁𝓁 𝓎ℴ𝓊 𝒶𝒸𝒸ℯ𝓅𝓉 𝓂𝓎 𝓁ℴ𝓋ℯ?

Chapter thirty

Нощта бе минала тежко, за всички...

Рен едва бе успял да успокои Юта, цяла нощ бе говорел успокоително на по-малкият японец, опитвайки се да му втълпи, че грешката не е в него. Изтриваше всяка една спуснала се по лицето му сълза, с надеждата, че следваща няма да има...

Сърцето му се късаше с всяка дума, която изричаше Юта по свой адрес. Обвиняваше се, затова че не е бил достатъчен на Тейонг, че го е карал да лъже всички, че се е заблуждавал, че може да е на нивото му, мразеше се за това, че бе влюбен в него, че не можеше да го забрави, да продължи...

И всичко това, в продължение на часове, докато гласа не му не изчезна някъде в тихата стая, докато очите му червени като кръв, не се затвориха, заради огромната умора и парещата болка...

Тогава Рен бе успял да се откъсне от света и да потъне в мисли, в борба между сърцето и разума, в борба между настояще и минало, в борба между самосъжаление и омраза, бе усетил парещата болка, нестихващите силни удари на сърцето си, напиращите съмнения и обвинения.

Знаеше, че трябва да е себе си, да приключи всичко, но не знаеше как. Обета който бе дал пред себе си, все още блестеше ясно гравиран върху сърцето му, а името за което бе гравиран блестеше по-ярко от звездите на небесният небосвод.

Име, което го караше да усеща само болка...

Име, което му носеше само радост...

Име, което го преследваше...

Име, за което можеше да умре...

Юта...

Стената изградена около сърцето му, отново се срина пред по-малкият. Чувството за несигурност се прокрадна в него и го обзе напълно.

Знаеше, че обича Хару, но нещо го караше да копнее за русокосият, но какво бе то?

Това, че Юта бе първата му любов, ли го караше да се държи така? Да иска него, докато има друг? Да мечтае да са двамата пред света, докато бе започнал да върви по пътя си с друг, с човек който бе сигурен в това, което иска?

Защо се връщаше назад? Какво му даваше право да се връща назад, да копнее за чувствата на Юта? Да се бори в битка за сърцето му, битка която вече бе изгубил отдавна?

Само мисълта, че в момента по-малкият бе в прегръдките му, спящ спокойно, прегърнал го през кръста, го караше да се усмихва, да чувства топлина, да се чувства уверен и сигурен, но беше ли правилно да го прави?