Яростни съперници

Първа глава

Не винаги е било така. Омразата, която пулсираше в мен като барабан и отекваше в главата ми, с постоянен ритъм.

Сега това ме поглъща.

Всичко беше по негова вина.

Джеон Джънгук.

Номер Седем.

- Не разбирам защо искаш да направиш това. - Джени, една от най-добрите ми приятели и също бивша приятелка отново и отново поклаща глава. - Само ще го влошиш. Не можете ли да сключите примирие или нещо подобно?

- Примирие? Сериозна ли си? - Опитвайки се да запазя гласа си спокоен, аз й описах ситуацията за петдесети шибан път. - Знаеш, че академия Седжон и гимназия Усонг са футболни съперници. Сега, когато глупакът Седем е капитан на отбора на Усонг, той се опитва да ни приложи каквито и да е тактики за сплашване. Моя отговорност като капитан на отбора на Седжон е да го спра.

- Как предлагането да се биеш с него пред тълпа го спира? - Тя изсумтя, раздразнена. - Понякога ми се струва, че дори не те познавам, тъй като си обсебен от него напоследък, откакто и двамата започнахте цялото това съперничество.

- Обсебен? Не. Това е въпрос на гордост и да му покажа, че не може да се измъкне с поведението си.

- Сякаш не си същият като него - Пренебрегнах мърморенето й и продължих.

- Ако успея да го победя на и извън терена, той ще загуби уважение. - Ухилих се при тази мисъл. - Той така или иначе заслужава шибан бой след това, което направи миналата седмица. Да нахлуеш в училищния физкултурен салон и да се забъркваш с нашите беше прекрачване на голяма граница.

- Тук определено мога да се съглася с теб. - Устата на Джени се изкриви. - Но наистина не ми харесва идеята да се биеш с него. Толкова е... грубо.

- Грубо, казваш? Правилно.

Тя ме изучаваше, като отметна дългата си до челюст шоколадова коса от очите си, докато накланяше глава.