•••• Писана през края на 2023 и началото на 2024 година
Джеон Джънгук.
Капитан на футболния отбор на гимназия Усонг и проклятието на моето съществуване.
Като капитан на отбора на академия Седжон, бях изправен срещу него от самото начало, но нашият к...
Ups! Gambar ini tidak mengikuti Pedoman Konten kami. Untuk melanjutkan publikasi, hapuslah gambar ini atau unggah gambar lain.
Дали Джънкук изобщо си спомня коментара, че съм му гадже и ако си спомня, дали наистина го е имал предвид, или това е нещо, което е казал в разгара на момента, но всъщност не е имал предвид? Каквото и да беше, не исках да бъда този, който го повдига. Всичко между нас вече се беше преобърнало. Това, което знаех, беше, че трябва да говоря с някого.
Имаше само един човек, на когото можех да се доверя, за да ми даде честния си съвет. Всъщност са двама, но да им кажа и на двамата наведнъж не беше опция. Говорейки за чувства с Джимин… това не беше нещо, което бихме правили.
- Не ми остава много време до смяната - казах на Джени, докато тя ми подаваше чаша вода, вътре в която звънтяха кубчета лед.
Директна както винаги, тя премина направо към въпроса, като се отпусна на леглото си до мен.
- Пазиш тайна от нас.
- Да. - Отпивайки от водата си, забавяйки времето, се взирах в стената й с рамкирани ретро филмови плакати. Стиснах зъби, изтръгвайки думите от устните си.
- Виждам се с Джънкук.
- Ти какво? - Тя се задави със собствената си вода и масивен пристъп на кашлица обзе тялото й.
Оставих чашата си надолу, разтрих и потупах гърба й, докато кашлицата беше овладяна и тя отново дишаше нормално.
- По дяволите, Те - ахна тя. - Не очаквах това.
Отново приковах погледа си към плакатите и в гърлото ми застана буца. По дяволите, ако тя дори не ме приеме, каква надежда имах с някой друг?
- Хей. - Малка ръка се стовари върху бедрото ми, точно над коляното ми. - Погледни ме.
Беше усилие да насоча главата си, за да прогоня внезапната влага в очите си. Никога през живота си не се бях чувствал толкова уязвим.
- О, Те. - Плъзгайки се по-близо, тя ме прегърна, облягайки глава на рамото ми. От нея се изтръгна тиха въздишка. - Говори с мен. Не знам защо се учудвам, наистина. Знаех, че го харесваш, просто не знаех, че той чувства същото. Наистина ми се струваше, че те мрази.
