Контролирани Желания 🔞

Двадесет и първа Глава

Арина

Не мога да спра да се усмихвам от няколко часа. Телата ни просто перфектно кореспондират едно с друго. Благодарение на Борис, за пръв път се почувствах цяла напълно на мястото си.

Единственото което ме притеснява и пробужда страх в мен е вероятността той да се влюби в мен. Обеща ми, че това няма да се случи, но не съм сигурна доколко мога да разчитам на това обещание.

Може би, съм най-ужасният човек на света, но когато се появят чувства у мъжа, аз просто бягам, защото не искам да давам напразни надежди на хората. Не мога да си го обясня, това е един рефлекс заложен дълбоко в мен. Виждала съм много мои приятелки, колко трудно преживяват раздялата, помня и колко разбита беше София, когато загуби първата си любов от университета. Наблюдавах всичко това отстрани и си казах, че не искам това да ме сполети и мен някой ден. Не искам да се чувствам толкова разбита и да си изплача очите от мъка. Оттогава съм такава, правя секс и не влагам чувства, защото колкото и да е перфектен мъжа срещу мен, подсъзнателно знам, че един ден ще ме нарани. Или по-лошото. Аз ще нараня него.

Леко, едва доловимо почукване на вратата ме изкара от дълбоките мислите в които съм потънала. Кой ли би могъл да бъде в този късен час, минава 23.30 часа.

Вероятно, София е дошла, за да ме провери, защото не сме се виждали от няколко дни. А след ситуацията в която останах без мобилен телефон, нямам и възможност да й звънна. Представям си колко пъти е звъняла и след като не съм отговорила на нито едно обаждане е решила да дойде до апартамента ми.

Спирам на пауза филмът който съм си пускала и се изправям бавно от диванът. Обвивам се в мекото одеало и бавно се предвиждам до входната врата. Поглеждам предварително през шпионката, но не се виждаше нищо пред вратата. Завъртам ключа и отварям широко вратата, в целият коридор цари тишина.

Странно, сигурно ми се бе причуло. Готова съм да затворя и да се прибера обратно, но тогава сведох поглед надолу и  забелязвам оставена черна мистериозна кутия. Оглеждам се наоколо отново, вземам кутията в ръце и се прибирам вътре. Превъртам два пъти ключа след себе си. Вярвам, че това е поредният глупав подарък от Радостин с който се опитва да ме впечатли. Готова съм директно да го изхвърля в кофата за боклук, но любопитството в мен надделя.