Контролирани Желания 🔞

Тридесет и първа Глава

Арина

Пълна мъгла. Не знам къде се намирам. От моментът в който Андрей се появи и съобщи какво се е случило с Боби, през целият път до болницата. Съзнанието ми е напълно замъглено, а в ушите ми звучи само едно. "Има опасност за живота му."

Това не може да бъде истина. Не е реално. През цялото време в колата впивах силно ноктите в кожата на ръката си с надеждата, че ще се събудя от този кошмара. За мое огромно разочарование, няма знамение колко силно ще забия нокти си, това не е просто кофти сън, а действителността.

А най-лошото е, че шестото ми чувство се опита да ме предупреди и да ми подскаже, че нещо лошо ще се случи.  Трябваше да се вслушам и да не го пренебрегвам.

Тръгнахме заедно към болницата веднага след като Андрей ни съобщи лошата новина. София бе единствената в състояние да шофира без да предизвика пътен инцидент, тъй като нито аз, нито Андрей бяхме на себе си.

Един час след като пристигаме ни изпращат да чакаме пред операционната, Андрей вече бе кълбо от нерви и е въпрос на няколко минути преди да избухне. Всяко едно отваряне на вратата, която води към операционната ме изпълва с надежда, че този път някой от лекарите ще ни даде информация за състоянието на Борис, но всички те се изпаряват когато за пореден път сме подминати без да ни кажат и дума.

- Това е безобразие! – раздразненият глас на Андрей е този който успява да ме изведе от транса в който се намирам и ме кара да се върна в заобикалящият ме свят. – Заслужавам да знам поне дали брат ми е жив!

Жив.

Забива се като куршум в гърдите ми и преглъщам тежко. Ами ако не е? Ако никога повече не го видя? В съзнанието ми като на лента преминава моментът в колата му, точно преди да потегли. Помня колко исках да му призная, че го обичам , но не го направих. Беше ми на върха на езикът, но прецених, че искам да го запазя за по-късно.

Ами ако никога повече няма да имам възможност да му го призная? Ако Борис напусне този свят и никога не разбере за най-съкровените ми емоции, извиращи право от сърцето ми? Вероятно никога няма да си го простя, че имах възможност да му кажа "Обичам те!", а го оставих за после.

Затварям безсилна очите си и се заклевам на ум, никога повече няма да оставям думите си неизречени. Щом Борис мине успешно през операцията и се махнем от тази дяволска болница, първото нещо което ушите му ще чуят са моите най-искрени признания.