God's war #Wattpad Awards 2016

Chapter 6

Андрасте,някъде в С.Америка
--------
- Онзи мъж ми открадна чантата! - чу се викът на някаква жена.
От мястото си на покрива видях как онзи се спуска през тунела на бездомниците. Реших, че няма какво да правя и се претърколих мързеливо по корем до другия край,за да ми е по-удобно да наблюдавам.
- Спри! - извика жената в напразния си опит да го догони.
Крадецът беше слаб и с видимо лека костна структура, идеална за бягане. Отместих един кучур, паднал пред лицето ми, който ми пречеше да гледам какво се случва и се замислих дали да не се намеся.
- Така или иначе умирам от правенето на нищо... - промърморих и призовах огъня си.
Малкият пламък се разстла на малко кубче и аз приближих устни до него.
- Искам да захапеш за задника онзи мъж! - посочих към крадеца.
Огънят ми не можеше да ме разбере,разбира се, но пък и нямаше кой да ме види и да ме сметне за луда, така че нямаше проблем да си говоря сама. Свих пръсти и изпратих кубчето от пламъци право към облечения в черно палто бягащ мъж.
Извъртях се и подпрях глава на ръцете си. Затворих очи и си затананиках някаква песен, която бях чула на онова нощно празненство във вечерта, в която се бях напила и си бях отворила прекалено широко устата.
Не след дълго чух писъка на мъж и смехът на старите бездомници, преди до мен да достигне миризмата на горяща дреха.
Усмихнах се на себе си, все още тананикайки си и със затворени очи.
--------
Тарсус,Ню Йорк
--------
Отбих се във фирмата, където новата ми секретарка се развика за това как пак съм забравил да я осведомя къде ще бъда.
После не пропусна да ме нахока, че бях пропуснал събирането за вземането на решението относно новия мениджър - мъж на около 40, който сметнах за добър вариант.
Основах фирмата за разработка на компютърни процесори още в началото на това дестилетие и вече 9 години се занимавам с това.
Но има един голям проблем - аз не остарявам. И това беше причината, поради която на всеки двайсет години се местех някъде далеч.
Когато Сакреб ни прикова към Земята, ние нямахме нищо.
В 103 различни държави съм се представял за различен човек или негов роднина, измислял съм различно име и съм потискал силата си. Не бях призовавал леда от неделя, когато хладилникът ми се прецака, но иначе не го използвах. Не само, защото не знам колко от нас все още бяха живи. Нямаше и срещу кого да се изправя, а този факт убиваше война в мен.
Сега карах бясно през магистралата новата си кола, всъщност 458-та подред, която имах през годините.
Нямах повече работа за деня и реших да се прибера в апартамента си. За нещастие от няколко седмици ми се налагаше да спя на дивана в кабинета ми, тъй като до мен се нанесе някаква актриса с доста жарък вкус към приключения.
Напомнянето за онази малка натрапница ме накара да се засмея. Само един месец след нанасянето си разбра за съществуването ми и започна да ми се натиска. Проклятието никога не спеше и ми се беше наложило да го направя с нея. Ако зависеше от мен, никога не бих го направил с двайсетгодишно момиче, но ето, че ми се случи.
В своя защита, тя беше тази, която бръкна в панталоните ми и триеше слабините ми в ръката си!
Тръпки от спомена полазиха по кожата ми и леда се спусна като успокоителна течност във вените ми.
Трябваше да я отбягвам, докато не стане време да се преместя в друга държава. А може би дори да сменя континента.
------
Андрасте, някъде в горите на Северна Америка
-------
Вече трети ден следях третия от войните на леда, когото трябваше да убия или да заловя.
Малкия непрокопсаник копаеше за злато, без да уведоми властите.
Не, че ми пукаше. Беше наел много археоложки, за да може до края на месеца, когато приключат, да има как да задоволява прищевките на проклятието си.
Скрита в клоните на някакво дърво, чието име не знаех и не държах да разбера, гледах как мъжа с бръснатата глава, бивш войн, точно като мен, се навежда, за да извади някакви корени.
Дотук със забавлението! Прозинах се и изтрих мръсотията от калта, в която бях паднала сутринта. На слизане от камиона, в който се бях скрила, за да премина границата, се бях спънала в някаква преграда и бях цопнала в проклетата локва, която нямаше място в тази джунгла!
А може и да имаше.
- Хайде, направи нещо... - говорех на себе си.
Прибраната на мръсно гнездо червена коса не се виждаше никъде. Бях толкова мръсна и окаяна, толкова затънала в неправене на нищо, че дори не изпитвах желание да го убия.
Нито пък ме привличаха плешивци, а войните на леда бяха ужасно сексапилни по рождение. Този тук явно имаше проблеми, иначе нямаше да си обръсне главата.
Или просто не иска да му се налага да я мие всяка вечер, напомни ми съзнанието ми.
Изсумтях презрително на себе си и съвсем ясно осъзнавайки, че могат да ме видят, скочих от мястото си на дървото. На няколко мили от тук имаше река и смятах да се отърва от пластовете мръсотия.