God's war #Wattpad Awards 2016

Chapter 5

Андрасте, някъде в Северна Америка
----------
Минаха няколко седмици, откакто Сакреб ме блъсна от двореца и паднах на Земята. Отнe ми само четири нощи да открия първия леден войн и да го убия. Наистина опита да се защити, но явно не беше очаквал бойните му умения да му потрябват отново, тъй като се би само със силата си. Още усещах смразяващия лед да се просмуква в костите ми и да убива тъканите ми.
За негово нещастие, аз винаги бях като пещ. Огънят ми никога не е угасвал и никога, докато още дишам, няма да угасне.
Но не мислех, че вече мога да изпълнявам заповеди.
Сега се намирах на покрива на някаква сграда, която човеците наричаха небостъргач. Въздухът беше малко разреден, но пламъците меко се стелеха по ръцете ми без да изпитват затруднение. Все пак ние бяхме като вулкани. Не можеше да спреш огъня на жив бог на огнения народ само заради някакъв разреден въздух или кофа с вода, така както не можеше да разтопиш леда на леденият.
Издишах шумно и се наместих по-удобно на един варел. Тук на Земята хората мислеха за много неща. Прекалено много неща. Аз мислех само как да открадна някаква храна отвреме навреме и как да прецакам Сакреб. Още една жаргонна дума на човеците.
Ако останех тук, трябваше да стана една от тях. Доскоро мисълта за бог на огъня, роден да убива, живеещ сред хората, ме ужасяваше. Те можеха да ме изкарат извън нерви и да предизвикат пълен хаос.
Вече бях преживявала Хаоса и Светлината веднъж, много благодаря!
Но с всеки изминал час тази идея все повече и повече ме привличаше: Сакреб никога не би довлякла царствения си задник на това бунище, както го нарича; тук имаше още четирима войни, макар и прокълнати; време ми беше за някакво преживяване, в името на боговете!
- Какво по...?
Сепната от внезапното появяване на някакъв мъж, аз не успях да извадя никакво оръжие.
- Госпожо, моля Ви, не скачайте! Там долу сигурно чакат роднините ви!
Моля?! Изправих се и погледнах през ръба. Мъжът протегна ръце и на лицето му се изписа ужас.
- Недейте, моля Ви!
В далечината се чу хеликоптер. Обърнах се и го погледнах убийствено.
- Приличам ли ти на самоубиец? - изсъсках, макар и да осъзнавах ясно, че той само иска да помогне.
Изражението му се промени на объркана гримаса.
- Някой от офиса под Вас е подал сигнал, че някой е на покрива! Какво правите тук? Знаете ли колко е опасно да дишате разреден въздух? - попита със странен акцент.
Прииска ми се да изкрещя, но това само щеше да го уплаши.
- Тук съм, защото ми харесва. Как се качихте ВИЕ тук? - скастрих го, натъртвайки на "Вие".
Мъжът хвърли поглед през рамо и кимна към нещо зад ръба.
- Там има четирима агенти на ЦРУ, които изпълняват нареждания. Качихме се по...
- ...въжета? - прекъснах го.
Извъртях очи. Това вече беше налудничаво. Приближих го и веднага щом видя с какво съм облечена, изписка. Като някоя жена!
- Спокойно, човече, не са за теб! - казах с насмешка и като го подминах, се затичах.
Тичах само около 15 метра, но когато стигнах ръба, забих камата си между плочите от бетон и посрещнах удара с пети. Под мен четирима души с кислородни маски вдигнаха заедно глави, предизвиквайки широката ми усмивка. Все пак това беше неочаквано, но не можех да отрека, че ме забавляваше глупостта на човеците.
Отпуснах хватката си и острието се спусна няколко сантиметра надолу. Успях да хвана един от забитите клинове и като се спуснах по него, улових агента, който се държеше за него. Дори през маската му чувах виковете и крясъците на уплаха.
- Млъквай! - изкрещях.
Спускахме се по въжето с доста голяма бързина и ръкавицата на ръката ми започваше да се протрива.
- Твоята спирка е тук, приятел! - извиках далеч от ухото му и когато стигнах първия отворен прозорец, намалих и го метнах леко вътре. Вярно трябваше да е обучен, защото се претърколи и невредим опита да ме догони.
- Чао! - провикнах се след миг цели няколко етажа по-надолу.
-------
Тарсус,Ню Йорк
-------
Когато свърших и я прегърнах, докато спре да трепери, за стотен път се замислих за проклятието си. Вече я виждах не така секси и по никакъв начин не ме привличаше. Горката Неса, какво ли би си помислила, ако разбереше каква каша е животът ми?
- Добре ли си? - попитах.
Русата ѝ коса сега беше малко разрошена, а полата ѝ ограждаше корема ѝ. Излязох от нея и я пуснах да стъпи на краката си, надявайки се, че няма да ми се налага да ѝ помагам. Не, че нямаше да го сторя, напротив, но проклятието ме караше да я виждам някакси... Отблъскваща и невзрачна. Като пъпка, която се опитваш да премахнеш.
Изпсувах високо. Тя не беше виновна, че Сакреб беше нищожество, което не можеше да се изправи сама срещу войните ми. Аз бях главнокомандващ и знаех, че причината за загубата ни не беше добрата атака на огнените. Не беше и в непоколебимостта и силата на Андрасте.
Споменът за тази ужасяваща жена войн ме накара отново да се възбудя. Как беше възможно?!
- Ти пак... - започна Неса, но аз я целунах набързо, карайки я да замълчи.
Избутах на мястото им бикините ѝ и се наместих в собствените си дънки.
Мамка му, наистина бях твърд! Шибаният цип ме притискаше и ако бях сам, вероятно щеше да се наложи да се оправям с ръце. По дяволите!
- Всичко наред ли е? - попита ме тя с леко колебание в кадифения си глас.
Който сега чувах като развален грамофон, дявол го взел!
- Всичко е наред. - уверих я и целунах за последно челото ѝ. - Сега ще си тръгна, но не искам да се обвиняваш за нищо от случилото се, разбра ли? Ти си невероятна жена, убеден съм, но аз не мога да се справям с връзки!
Тя кимна сковано и прехапа устна, забила поглед в гърдите ми. Силно вдишах и повдигнах брадичката ѝ. Когато бях сигурен, че ме слуша, сериозно ѝ казах:
- Нямаш никакъв проблем в секса, уверявам те.
Зениците ѝ се разшириха леко и тя сведе сините си малки езера към устните ми. Не можех да я целуна отново и затова се отдръпнах.
Тя се подпря на стената и остана там, гледайки как се отдалечавам. Преди да вдигна металната преграда се обърнах и нежно ѝ напомних:
- И Нес, благодаря за застраховането!
Намигнах ѝ закачливо и ѝ отправих най-чаровната си усмивка.