ВСЯКО ВЗАИМСТВАНЕ ОТ КНИГАТА Е ПЛАГИАТСТВАНЕ!
Редактор:IvoIcehard
Преди стотици хиляди години боговете се разделили и започнали война помежду си,която довела до много промени. Ледените богове били прокълнати от Сакреб, богинята на жените воини,влад...
¡Ay! Esta imagen no sigue nuestras pautas de contenido. Para continuar la publicación, intente quitarla o subir otra.
ВНИМАНИЕ! 🚩
НЕ СЕ ПРЕПОРЪЧВА ЗА ЛИЦА ПОД 16 ГОДИНИ! ⚠ -
------------------------------------------- "О, покруса - видяла туй, което бе тогава, да виждам туй, което ми остава!"
Уилям Шекспир _____________________________ Андрасте, Небесния дворец ------------ Войната приключи! Всички го знаеха, нямаше какво повече да се обсъжда цели векове след затвърдяването на този неоспорим факт. Уви, явно не беше свършена мръсната работа. Каква работа само! Като една от бившите войни на моя народ, бях дишаща машина за убиване. Преди. Сега бях украса на двореца на Нейно Величество кучката, оглавила се сама за велик владетел. Тя знаеше какво мисля за титлата й, също и къде да си я сложи. Знаеше всичко. Фактът, че не можеше „дори да отидеш до тоалетната“, без някой да я осведоми, ме вбесяваше както нищо друго. Но да иска от мен да убивам - това щях да сторя с огромно удоволствие. Не бях излизала на терена откакто войната свърши. Не бях имала достъп до оръжията си от също толкова време. Не бях имала достоен противник още от преди това и ако тези непрокопсаници, войните на леда, се окажеха слаби, щях много да се разочаровам. Преди няколко луни споделих открито на едно пиршество, че Сакреб е самохвалка, която не може да обърше задника си сама. Всички го знаеха, но никой не смееше да си отвори устата. Че от кого? Аз бях тази, която разчистваше след нея, аз бях човекът, който оправяше кашите. Дори по време на войната аз предвождах легионите ни. Не исках нищо в замяна, освен да покажем веднъж завинаги, че фактът, че сме жени, не означава, че сме жалки и разнежени женски, чакащи своя мъжкар. Никога не съм си и помисляла да се поставя на нейно място, не че изобщо някой е и предполагал,че накрая ще има владетел. Всички искаха да се приключи. Да докажем на ледените колко сме "нежни" и какво е мнението ни за техния неприкрит сексизъм. Научих тази дума от хората, докато през вековете започвах да усещам тежеста на безсмъртието и нуждата от правене на нещо. Каквото и да е. Наблюдаването на тези същества стана основното ми занимание. Доскоро не бях изпитвала нищо,освен безразличие. Чаках нещо да се случи, просто защото трябваше някога нещо да се случи. Но и в най-смелите си мечти не съм си помисляла да се напия до такава степен, че да крещя от кралския балкон колко е жалка Сакреб. Килията беше отрезвителното, което донесе и осъзнаването на няколко неща: Първото,че ще сляза на Земята, за да заловя и убия войните на леда. Петимата последни от тях. Второто,че ако не успеех, щях да стана смъртна, прикована към свят, който не разбирах напълно. И последно, но от най-голямо значение, щях да получа достъп до всичките си оръжия и позволение да използвам силата си. Огънят във вените ми кипеше и ме викаше както зависимост, от която никога не съм искала да се лиша. И сега, след хиляди векове в потискане на животинските ми инстинкти за битка и надмощие, за сражаване и диво освобождение на истинската ми войнствена същност, щях да бъда себе си.
