God's war #Wattpad Awards 2016

Chapter 31

Андрасте
------

Изядох всичко,което имаше на подноса. Преоблякох се пред Нериус,който беше дълбоко потънал в размисли и говореше нещо по мобилния си телефон,в далечния край на стаята. Бяхме на втория етаж,но прозорците така или иначе вече бяха счупени.

-Тръгвам.-оповестих в мига,в който бронята беше на мен.

Не бях сложила излишните метални части по тялото си. Важно беше да е защитен торса ми,другото можех да браня и сама.

"Мисли рационално!-дадох заповед на мозъка си-Не прави необмислени атаки и огледай периметъра внимателно. Никога не знаеш дали останалите от народа ти няма да те нападнат!"

Това бяха основните команди,които си повтарях докато нахлузвах студения метал по себе си. Нериус се обърна и затвори телефона,все още така овладян и концетриран както винаги. От къде,дявол го взел,успяваше да извади такова самообладание и самоконтрол? Тръснах глава и се улових за перваза.

-Ще скочиш?-попита.

Кимнах,макар да бях прехвърлила крак на издатината и да стоях с гръб към него. Той бе впил поглед в мен,дори и през бронята можех да го усетя. Оттласнах се и се завъртях като вихрушка от червени коси,приземявайки се в приклекнала позиция за да не подбия пети. Безшумна като котка,тръгмнах към един джип.

Един костюмар изтича бързо до мен и ми се развика. Дори извади пистолета си. Обезоръжих го за времето,от едно ахване и издърпах наниза с ключовете от кобура му. Той не възрази. Не че имаше как,след като го приспах.

Качих се в черен джип,марка Мерцедес и потеглих с бясна скорост. Ако кажа,че карах с 180 може би нямаше да излъжа. Машината мъркаше и изпомпваше като истинска състезателна кола,макар и да не бе такава. Щом преминах през портите,работещите за Нериус мутри задействаха някаква аларма и се развикаха. Натиснах по-силно педала и ги пратих по дяволите.

Тарсус беше единственото нещо,за което можех да се интересувам. Той беше единствения,за когото ме бе грижа от стотици векове насам. И нямаше да го оставя на произвола на Сакреб. Преминавах през улици и пешеходни пътеки,забивах длан в клаксона заради проклети човеци. Стисках челюст толкова силно,че чак ме заболя. Пръстите ми бяха побелели от стискането на волана.

Докато не видях куршум да преминава на сантиметри от лицето ми. Изпсувах,вупреки че никога не го правех. Явно в подобни ситуации се отдаваш на човешкото в себе си. Дори когато си бог. Завъртях кормилото в половин окръжност и поех по съвсем различна улица,но следвайки същите вълни-вълните които получавах от вречения си. Свързването имаше един огромен проблем. Веднъж изпълнено до край,ти ставаш част от душата на другия. Или исках да излъжа себе си,че е това,а всъщност започвах да се привързвам към ледения генерал?