God's war #Wattpad Awards 2016

Chapter 7

Андрасте,някъде в горите на С. Америка
--------
О,това беше невероятно!

Изтисках косата си и посегнах към простряните ми на един клон дрехи. Бронята ми си стоеше на земята до брега на реката,на няколко стъпки от мястото,на което бях оставила дрехите си да съхнат. Следобедното слънце жарко пареше кожата ми. Добро напомняне на факта,че тук можеше да изгориш от вредните лъчи.

В този момент не можеше да ми пука по-малко за някакво слънчево изгаряне.

Изпънах крака на тревата малко по-далеч и се подпрях на ствола на близкото дърво. Буболечките се опитаха да ме полазят,но увеличих топлината на тялото си,за да ги прогоня. Нямах нищо против малките същества,но не обичах да се разхождат по кожата ми.

Раздвижих врата си и той тревожно изпука,което също не ме интересуваше. Ние не страдахме от никакви болести,нито можехме да страдаме в по-късни години. В името на боговете,та ние дори не остарявахме.

Леко започнах да се унасям,когато чух някой да се приближава. Тежките му стъпки караха малките изпопадали от дървото клепки да се чупят и да издават пукот,показвайки местоположенито и пола на натрапника.

Мъж,който беше много близо до мен. Грабнах кинжала си и си заповядах да се отпусна максимално,готова за изненадваща атака. Бях гола и щях да използвам всичките си предимства. Живота беше нечестна игра,но аз щях да победя и без да мамя. Защо просто да не се възползвам колкото да се позабавлявам? Плюс,че това така или иначе не ми доставяше такова удоволствие каквото си представях,че ще изпитам. Бивши войни! На кого му пукаше дали вече не се биеха? Тези мъже бяха преживели войната и бяха изградили живота си в този побъркан свят,без да отнемат безсмъртието си. Това беше сила, към каквато аз винаги бях гледала с респект.

Мъжът беше война на леда,без съмнение. Усещах силните му вибрации да се блъскат в стените на черепа ми,със сигурност скоро довеждайки до умопомрачително главоболие.

-Хей!-провикна се на метри от мен.

Веднага разбрах момента,в който забеляза,че не съм облечена в нищо. Силно изпсува и забърза към мен. Когато беше достатъчно близо го спънах и седнах върху гърдите му. Красивата му усмивка изобщо не беше на място.

-Здравей горска нимфо!-провлачи и плъзна ръце по раменете ми.

Поначало мразех да ме докасват хора,винаги бях мразела мъжете,но това което преля чашата на търпението ми беше облизването на устни. Знаех,че проклятието ги притиска,но то не управляваше рефлексите и действията им. Единствено мисълта и желанията.