Elizabeth’s POV
- Елизабет? – чух името си веднага щом затворих входната врата зад себе си.Зейн и Пери стояха един до друг гледайки ме притеснено.
- Ъмм… здравейте. – поздравих ги объркано. Не очаквах никой, а още по-малко те. Едва сега осъзнах колко зле съм всъщност. Щях да падна поне пет пъти само докато си събуя едната обувка и имах чувството, че ако се наведа още веднъж ще падна и нямаше никакъв шанс да стана от пода.
- Пол ми каза и с Пери решихме да видим как си. – обясни Зейн.
- Оу благодаря, но няма нужда, добре съм. – казах опитвайки се да си придам по-ведър вид, но по израженията им явно номера не се получи. Замислих се в колко от всички пъти в които хората ме питаха как съм дефакто казвах истината, но на кой му пукаше? Хората задаваха въпроси от учтивост, дори и да кажех, не не съм добре на път съм да се срина и най-лошото е че този път се опасявам, че няма да мога да стана ефекта щеше да е същия както да кажа да добре съм.
- Зейн помогни й да отиде до леглото аз ще направя нещо за хапване. – разпореди се Пери и изчезна в кухнята. Зейн ме придържаше да не падна по стълбите и слава богу иначе наистина щях да се търкуля надолу.
- Наистина не трябваше да идвате, мога да се грижа за себе си. – промърморих, а Зейн завъртя очи.
- Виж няма смисъл да се правиш на силна, а и никой не бива да минава сам през нещо такова. Искаш ли да изляза за да си облечеш нещо с което ще ти е по-удобно? – попита и аз кимнах. Пери и Зейн наистина успяха да ме изкарат за момент от проблемите за което им бях адски благодарна. Роуз беше добре и организма й приемаше новите медикаменти, а аз трябваше да пия някакви успокоителни, които се предполагаше, че щяха да предотвратят кризите. От две седмици с Найл бяхме в някакво относително примирие, след две три големи кавги в които можех спокойно да кажа, че му затворих устата подобаващо.
- Казах ти да не разместваш наградите. – повиши тон отново докато разместваше като полудял наградите.
- Трябваше да почистя. – оправдах се. Прекарвах някоя друга вечер в къщата му и реших да направя нещо добро и да почистя и пооправя, но вместо някакво насила смрънкано благодаря получих хокане.
- И реши да пипнеш рафта след като ти казах да пипаш всичко НО НЕ и наградите? – сопна се насреща ми. Въздъхнах силно, което го раздразни повече. – Не ми въздишай! Казах ти, 100 пъти ти казах да не ми подреждаш нещата НАЙ- ВЕЧЕ рафта с наградите. – продължи да мрънка. Имахме същия спор за хаотично разпръснатите навсякъде дрехи, шапки и обувки и след голям натиск от моя страна победих.
