Мразех суматохата около ревютата, навсякъде бягаха истерични хора, а някои от моделите бяха непоносими. Исках час по-скоро да събера нужната сума, да се осигуря, че Роуз е добре и да се разкарам от цялата тази помия с моделството. Знаех, че щеше да става все по-трудно и по-трудно да си намеря ангажимент без да мина през леглото на някой застаряващ чичко, а аз категорично нямаше да стигна до там. Колкото повече ти се качва нивото толкова повече губиш себе си, момичетата от по-височайшите рангове бяха на ръба на анорексията, ходещи скелети без душа, със слава че са минали през безброй чужди легла, някои посягаха към алкохола и наркотиците с една дума превръщаш се в пълен боклук само за пари. Наистина се нуждаех от пари в момента, но никога нямаше да стигна до там.
- Елизабет облечи се! – повика ме организаторката на шоуто. Грима и прическата ми бяха готови, станах от мястото си и отидох да се обличам. Цяла вечер щях да се мъча на нечовешко високите обувки, защото размерите ми не бяха перфектни. Четири момичета бяхме избрани като по чудо отчасти защото критиците критикуваха, че дизайнерите избират модели с форми които не са присъщи за обикновените хора и ето ни нас, да доказваме, че дизайнерите не подбират перфектни модели. Само дето останах без крака от кукилите на които задължително бях. И докато така си блеех наоколо дойде моя ред, затворих очи за две секунди и си поех дълбоко дъх след което продължих напред. Излизайки на подиума попадах в един миниатюрен мой измислен свят и игнорирвах всичко около себе си. Не обръщах внимание на прикованите в мен погледи, обсъждащите ме хора, бях си само аз и мислите ми. Имах да представя три рокли. Нямах търпение да се прибера обратно вкъщи, бързо се преоблякох в моите си дрехи, махнах грима си, разпуснах косата си и прибрах „подаръците си“. На излизане се сблъсках с Алис, която ми подаде един плик с хронорара ми и отиде да върши нейните си длъжности. Някои от момичетата се оговаряха да празнуват и тук нещата не бяха с нищо по-различни от гимназията, имаше си групичка на готините и загубеняците и естествено аз и тук си бях загубеняк, явно ми е вродено.
- Извинявай ти си Елизабет Евънс? – попита ме някакъв мъж. Огледах го въпросително, а той схвана отговора ми. – Приятно ми е казвам се Пол Хиджинс и имам предложение за теб. – все оше стоях и го гледах изпитателно.
- Слушам. – отговорих като го насърчих да говори. Предложението му беше странно. – Вижте обещавам, че ще си помисля и до седмица максимум ще ви се обадя с решението си. – отговорих и той кимна.
