Elizabeth’s POV
- О стига си драматизирала и се качвай обратно в колата. – изръмжа Найл, а аз скръстих ръце.
- Нямам намерение да умра. – казах спокойно.
- Знам какво правя престани с тези претенции „О аз съм Елизабет и винаги упреквам хората и все много знам.“ – каза имитирайки ме.
- О я млъквай надут задник такъв. Оплакваш се от мен? А аз какво да кажа за теб мамка му? Писна ми да съм боксова круша за обърканите ти емоции. Винаги каквото стане АЗ го отнасям. – извиках насреща му. Време беше за поредния скандал отново щяхме да си наговорим куп обиди.
- Аз съм ти проблема така ли? Винаги другите са ти виновни. Приеми го Елизабет света не може да се нагажда според твоите стандарти и искания.Порасни! – извика насреща ми. По време на всяка караница не позволявах думите му да достигат до мен, включвах някакъв защитен механизъм в главата си благодарение на който словата му минаваха около мен и не ги забелязвах, но не и този път. Думите му ме удариха право в сърцето и заболя.
- О извинявай господин супер звезда, не всички можем да си решим проблемите както ти. Казваш, че аз не мога да се справя със света около мен, а какво да кажа за теб всичко ти е поднесено на тепсия и проблемите ти опират до това в кой клуб да е афтър партито след концертите ти. Но все пак извинявай господин достатъчно голям съм да се справям с проблемите, които НЯМАМ! – извиках.
- Ето за това говоря ти и вечното ти мрънкане. Надуваш ми главата. Един път не каза да Найл извинявай грешката беше моя. Винаги ми крещиш ти си глупак, ти си идиот. Е може би проблема е в теб принцесо. – извика в отговор. Махнах гривната от ръката си и я хвърлих с всичка сила към него.
- Майната ти, задръж си гривната не я искам. Не искам и да виждам теб! – извиках и му обърнах гръб.
- Не смей да се държиш с мен така! Върни се обратно няма да ми обръщаш гръб! – изкрещя зад мен. Обърнах се и присвих очи към него.
- Спри да ме командваш. Спри да се опитваш да ме държиш като куче на каишка „Елизабет прави това, Елизабет направи онова“ Е НЯМА! А сега си тръгвам защото ми омръзна да те гледам! – извиках и пак се обърнах.Нищо, че беше зима, че бях на 12 сантиметрови тънки токчета, с къса рокля и далеч от вкъщи, щях да се прибера пеша. Предпочитах да съм с изкълчен крак и настинка отколкото да склоня глава и да отида при егоцентричния задник. Когато се прибрах вкъщи небето вече бе започнало да просветва и нямаше част от тялото си която да чувствам. В началото краката ме боляха ужасно, но после туптенето спря и замръзнаха от студа както и останалите части от тялото ми. Едвам съумях да се съблека, напълних ваната и планувах да стоя в нея поне два дни.
