- Извинявай Елизабет. – повтори отново Найл. Две седмици вече не му говорех и вършех всичко точно по договора, без излишни приказки, а Найл нон стоп мрънкаше колко съжалява. В началото ми беше адски досадно, но вече не го и забелязвам. Просто някакъв страничен шум. Найл изпуфка подразнен от безразличните ми към него и млъкна. – Добре докога ще ми мълчиш? – попита докато ме изпращаше до вкъщи. Спрях се пред входната врата и въздъхнах.
- Ти си наистина тъп, знаеш ли? Не ти искам изпросеното извинение, не струва нищо и без това така, че не си прави труда. Извинение, Найл означава да съжаляваш за дадена постъпка. А мисля, че и на двама ни е ясно, че на теб ти е все тая. – казах спокойно, а Найл мълчеше.
- Оу ти проговори. Виж от две седмици се опитвам да ти угодя, но ти не че не. Много по-лесно е да обвиниш само мен нали Елизабет? – попита изкарвайки мен виновна. Имаше няколко минувачи и си придадох по-щастлив вид.
- Не искам нищо от теб, не искам дори да ми говориш. Има си договор с добавени анекси, които аз спазвам, спазвай ги и ти. – казах и се усмихнах.
- Хубаво. – изсъска Найл. Целунах го по бузата и се прибрах вкъщи. Прекарах два часа над някакви тестове, които по-късно занесох в училище. Хапливите коментари не липсваха, но се сдобих и с „най-добри приятелки“. Смешно как момичетата, които винаги ме осмиваха и ме гледаха отвисоко сега потичваха подире ми. Крис ме отбягваше, леля ми беше сърдита, Кара я нямаше и ми оставаше само Роуз, поне тя ме изслушваше и не ме съдеше за решенията ми.
- „И докога няма да му говориш?“ – попита Роуз докато й помагах да изяде вечерята си.
- „Как може да не ядеш това, толкова е вкусно“ – отвърнах докато тъпчех колкото се може повече картофи в устата си.
- „Гадно е и не ми отбягвай въпросите.“ – смъмри ме и аз изпъшках. Минуси при срещите ни с Роуз караше ме да й говоря за Найл или за лечението й.
- „Не искам да му говоря, не искам дори да го виждам, но трябва. Ще спазвам всичко точно и ясно както е по документа“ – казах и Роуз само повдигна вежда.
- „И си мислиш, че ще успееш?“ – попита.
- „Сигурна съм, а сега да затворим тази тема защото ми втръсна да го гледам по цял ден и след това да говоря за него.“ – казах и продължихме да обсъждаме сериала. Обичах да съм с Роуз, без значение колко ми е бил гаден деня, тя ми оправяше настроението на мига. Понякога ми се искаше двете да се приберем вкъщи, да си пуснем някой филм и после да си заспим двечките, но не можехме да рискуваме да я оставим без лекарско наблюдение. – „Не искам да си ходиш“
