Elizabeth’s POV
Добре всичко това с бебетата и коледната обстановка ми идваше в повече, в много повече. Обичах да прекарвам Коледа вкъщи, сама, възможно по-далеч от външния свят, завита през глава със завивките със спуснати щори. Може би, щях да изпълзя от леглото и да си пусна някой филм и да се презапася с нездравословна храна. За мен Коледа представляваше точно това и сега бях на ръба на лудостта от толкова радост около мен. Възползвах се, че нямаше никой вкъщи освен Лана и се оставих неприятните спомени да ме завладеят както и факта, че вече официално не съм дете, което ме плашеше ужасно много. На 18, нормалните хора вече имаха планове за по-нататъчния си живот, освен целодневните купони и липсата на родителски контрол. Всеки си бе решил какво щя учи, какво иска да работи, какво да очаква от живота си занапред, а аз? Аз бях забила на едно и също място от доста време насам и не знаех как да продължа. Исках някой да ме подтикне да направя нещо, но нямаше никой. Точно сега исках родителите си повече от всичко на света, не че леля не се справяше добре, но просто исках майка ми да ме посъветва кое ще е хубаво за мен, да се цупя и да недоволствам, но същевременно да знам, че е права. И колкото и нелепо да звучеше се чувствах като изгубено пет годишно момиченце и целия свят беше срещу мен. Да чувствах се изгубена в съвсем непознат за мен свят и чаках някой да ме спаси. И в главата ми започнаха да напират купища въпроси. Какво щях да правя след Найл? Колкото и да ми беше неприятно свикнах с досадното мрънкало, вбесяваше ме, но ме караше да забравя за всичко и се чувствах един вид свободна, бясна, но свободна. Какво щях да правя ако Роуз не се оправи? Как щях да се грижа за нея след като едва се грижех сама за себе си?
- Елизабет? – чух Найл зад гърба си, бързо изтрих сълзите от очите си и си поех дълбоко въздух.
- Кажи. – казах без да го поглеждам. Не исках да ме вижда така, не исках никой да ме вижда.
- Какво ти е? – попита внимателно и седна до мен. Наклони глава за да ме огледа, но така и не посмях да срещна погледа му, знаех какво щях да видя. Или нямаше да му пука кой знае колко и щеше да ме подкачи че плача или щеше да ме съжали с което щях да се срина напълно.
- Нищо. – смрънках. Найл се пресегна и повдигна брадичката ми принуждавайки ме да срещна погледа му.
- Кажи ми какво има. – заповяда и само повдигнах рамене. – Елизабет. – предупреди ме за да започна да говоря. Въздъхнах и започнах да обмислям следващите си думи.
