Elizabeth’s POV
Независимо колко се противеше разума ми, тялото ми ме предаде и се сгуших до излъчващия топлина Найл. Беше толкова топличък и миришеше на бебе и да си призная ми беше толкова удобно. Игнорирах факта, че е Найл и продължих да спя. Спазмите ниско в стомаха ми най-после спряха, все още ме болеше кръста, но сега поне виждах света в по цветен вариант. Найл беше изключително мил с мен, е имаше си и моменти в които бях готова да го разкъсам, но като за него беше голям напредък, но все пак подозирах, че има нещо зад всичко това. Просто не можех да му повярвам. На момчето, което жива ме изгаряше с поглед изпълнен с презрение и омраза. Не просто нямаше начин.
- Ммм хайде да ставаме. – предложи Найл обръщайки се с лице към мен и аз се дръпнах от него завивайки се през глава.
- Аз си оставам тук, ти върви където искаш. – казах преди Найл да ме отвие.
- Хайдеее ставай. – подкани ме, а аз пак си дръпнах завивката. След час в дърпане на завивки и мрънкане станах. Половин час стоях под душа и зяпах в пода, на моменти задремвайки, но Найл естествено грижовния ми той се разтропа по вратата да ме пита жива ли съм.
- Трябва ли винаги да се обличаш като модел? – попита оглеждайки ме.
- Какво имаш в предвид? – попитах преглеждайки отново дали съм сложила всичките си вещи в чантата си, а Найл нервно потропваше.
- Ами винаги си с високи обувки и сещаш се винаги се контиш. Не можеш ли един път да излезеш без грим и с кецове? – попита, а аз повдигнах глава към него и го погледнах недоумяващо. Единственото подобие на грим което имах по лицето си беше балсам за устни и малко спирала, а той ме изкарваше някаква кифла намазана с няколко пласта фон дьо тен.
- Нека си изясним няколко неща. Първо вместо да се заяждаш с спиралата и балсама ми за устни, вземи да видиш приятелката си с палитрата от гримове по лицето си. Второ, нали ти беше голям проблема че съм ниска като застана до теб, на една височина сме. – казах и скръстих ръце пред гърдите си, а Найл изпуфка и завъртя очи.
- Стига си се обяснявала, хайде да тръгваме. – подкани ме. През целия път си мълчахме и се гледахме накриво. Е аз какво съм виновна като си казах истината? Това, че на него не му понасяше си беше негов проблем. До обед се размотавахме из Фрик, Метрополитън и музея на модерното изкуство, което и двамата с Найл не разбирахме. И през цялото време не си обелвахме и дума, а само се държахме за ръце и се усмихвахме щом някой погледнеше в наша посока. Въпреки малкото сняг и хладното време имаше няколко преминаващи карети с впрегнати по два коня. С Найл се спряхме на една пейка да ядем отново в пълно мълчание.
