A Friend

A

Стиснах чаршафа и се долепих плътно до рамката на леглото.
"Мамооо!"-изкрещях аз и дори не съм разбрала кога съм се разплакала. Двамата с баща ми връхлетяха в стаята и мама седна на спалнята и ме прегърна.
"Какво стана? Кошмар ли сънува?"-попита тя.
"И-имаше н-някой..."
"Какво? Къде?"
"Тук.. някой ме гледаше... стоеше и ме гледаше, моля те не ме оставяй сама."-проплаках аз и се сгуших в нея.
"Но, миличка, тук няма никого. Може да си сънувала."-каза тя.
"Не съм. Знам какво видях. Тук става нещо!"
"Д-добре, ще поговорим утре. Сега заспивай. Ще остана при теб."-успокои ме мама и легна при мен. Татко се върна да спи.

На сутринта се събудих първа и разбудих мама. Слязохме долу, нямах много апетит и само си ровех в чинията.
"Трябва да се храниш. Виж се-кожа и кости си!"- каза татко, погледна ме и се помъчи да ми се усмихне приятелски. Поне се опитваше. Реших този път да не го ядосвам и се насилих да закуся.
Взех си чантата и изчаках татко в колата. Закара ме до училището в града в пълно мълчание.
"Успех."-каза тихо той.
"Чао, тате." Излязох от колата и се запътих към входа. По пътя някакво момиче се спъна пред мен и падна. Всички се изсмяха и никой не ѝ помогна. Кретени.
"Хей, добре ли си? Ела тук."-попитах я аз и ѝ помогнах да се изправи.
"Добре съм, често ми се случва. Непохватна съм."-засмя се тя и преметна косата си на едното рамо.
"А аз съм Виктория. Приятно ми е."-подадох ѝ ръка и тя я пое.
"Хаха. И на мен. Мадалин."-каза тя.
Оказа се, че сме в един клас и заедно влязохме в стаята. Седнахме заедно и тя започна да говори с приятелите си, докато аз тъпеех. Най-накрая влезе учителят и ми стана интересно. Обожавах историята.
В междучасието се случи нещо странно-същество от мъжки пол ме заговори.
"Здравей, скъпа. Аз съм Иън, а ти си?"
"Незаинтересована."
След това се измъкнах и тръгнах да се прибирам. Този досадник тръгна след мен и се правеше на интересен през целия път. Когато наближихме къщата ми обаче този Иън спря на място като закован, дори не можеше и да говори.
"Ей! Ей, какво ти стана?"- побутнах го, но той не реагира. "С-стой тук, ще ти донеса вода."
Изтичах до вътре и когато излязох, го нямаше. Огледах се наоколо, но беше изчезнал. Върнах се у дома и отново чух онзи шум от стаята си. Качих се горе.
"Какво става, по дяволите?! Има ли някого?"
Отговори ми тишината.
В следващия момент намерих една бележка на бюрото си. Бе написана ръкописно и много старателно. Щеше да ме впечатли ако преди това не бе изпълнила с ужас.

Ще умреш. Много скоро.