A Friend

Loneliness

Разсъних се и отидох в банята да се измия. Изведнъж огледалото пред мен се замъгли и се появи една усмивка, нарисувана върху него и думичката Boo!
"Хаха, много смешно, Джимин."- казах аз и продължих да си реша косата. После слязох на закуска и поздравих нашите.
"Сноши не видях да си написа домашното." -обади се мама.
"Нямах домашно."
"А къде изчезна? Прибра се след часове."
"Просто се разхождах, а сега трябва да вървя. Чао."- станах от масата, грабнах си чантата и излязох.
Докато слизах по баира, покрай мен мина една кола и ми бибитнаха. Отначало не се обърнах, но после видях, че вътре е Мадалин. Спряха до мен и ме взеха.
"Как си? Всичко наред ли е?"-попита тя.
"Да? Защо да не е?"- на свой ред я питах аз.
"Ами не знам.. чух разни неща."
"Какво си чула? Тук съм от едва три дни и вече започнаха?"
"Вик, случилото се с Иан и Дария е странно. Всички говорят за това и никой няма обяснение. Искаш ли да споделиш нещо? Да не си вещица или нещо от този сорт?"
"Мадалин, ти сериозно ли? Виж какво, нищо не става. Нямам нищо за споделяне. Хайде, да влизаме в час."- подканих я и така дългият скучен ден започна.
Когато приключих се прибрах направо вкъщи, хвърлих си чантата на леглото и се зачудих как да разбера повече за Джимин. След няколко минути се сетих, че май имаме таван. И май там ще намеря каквото ми трябва. Покатерих се горе и си светнах с фенерчето, което намерих в кухнята. Там горе бе изключително прашно и мръсно. Миришеше на мухъл и почти бях сигурна, че видях плъх! Както и да е, поразрових се и измъкнах цял кашон с вещи и снимки на предишните собственици. Разглеждайки снимките, видях Джимин. До него стоеше младо красиво момиче, което... поразяващо приличаше на мен. Погледнах датата- 12.07.1864г. Не може да бъде...