Намръщих се. Защо ми говореше така? "Когато си го заслужиш." И как по-точно да стане това?! Какво искаше да направя? Затворих кутията с роклята и я хвърлих в гардероба си. Затръшнах вратата и седнах на леглото. -Какъв беше този шум, Вики?-попита мама от коридора. -Нищо! Просто без да исках ударих вратата по-силно. -Сигурна ли си, че си добре?-вече се бе подала на прага на стаята ми, носеше панера с дрехите. Аз въздъхнах и кимнах едва-едва. Тя постоя малко, сякаш очакваше да започна да разказвам нещо,вероятно защо се държа така странно, но когато не стана си излезе и затвори след себе си. Наведох се и издърпах кашона от тавана, който стоеше под леглото ми. Заразглеждах отново снимките, които малко или много ми разкриваха живота на Джимин. Попаднах на една, която не бях виждала досега. Явно е била слепена за друга. Беше малко измачкана, но ясно се виждаше какво има на нея-снимка на Джимин и вече бременната Розали. Зад тях се простираше градина, пълна с цветя и розови храсти. Изглеждаха толкова щастливи. Радостта искреше в очите им. Ако са имали поне малко късмет е можело да имат прекрасен живот и да отгледат сина си заедно. -Вероника? Стресна ме и изпуснах снимките. -Ох, Джимин! -Извинявай. Нека ти помогна.-предложи той и клекна до мен. Започнахме да събираме всичко, което изпопада. Я чакай малко! -Джимин? -Да? -Не би трябвало да можеш да докосваш каквото и да е от тук. Нали? -Мисля, че да. Дори когато те галя по главата не е точно докосване. И ти чувстваш само топлината. -А тогава как сега държиш снимките в ръцете си? -Нямам абсолютно никаква идея.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Нещо като погледа на Вероника.. И обожавам тази снимка 😂😂😂😂👌🏻
