A Friend

Неочакван край?

Бях много щастлива, че успях да си намеря работа. Но още по-щастлива бях поради факта, че Джимин се гордееше с мен и вече ме виждаше в друга светлина.
Докато вървяхме по тротоара и се разминавахме с десетките хора, аз си мислех колко се промени всичко за толкова кратко време. Откакто той бе влязъл в живота ми успя да ме накара да порасна. Направих неща, които никога не съм предполагала, че щях. Въпросът му ме откъсна от мислите ми и ме накара да го погледна.
-Е, ще ходим ли на пазар?
-Мм, да. Разбира се! Има един мол на 15мин път от тук. Какво ще кажеш да идем?
-Мол? Там има дрехи?-попита той, леко несигурно.
-Хаха, да. Молът е голяма сграда, пълна с магазини за дрехи, косметика, кино и т.н. Фрашкана е и с досадни тийнейджъри.-добавих.
-Аха.. такива като теб значи..
-Джимин!-побутнах го леко по рамото, а той се засмя.
Стигнахме в мола след предположеното от мен време и се заехме с обикалянето на магазините. Избирах му дрехи, слагах ги на купчина в ръцете му и след това той ги мереше. Вярно, че имах добър вкус, но дрехите направо му залепваха. Толкова му отиваше всичко. Купихме доста неща, измежду които и обувки, малко аксесоари и телефон. Щеше да е предизвикателство да го науча да го използва, но пък щеше да е забавно. Накрая седнахме в едно кафене да пийнем. И двамата бяхме капнали от умора.
-Вик, дрехите много ми харесват. Благодаря ти, наистина.-обади се Джимин с топла и благодарна усмивка на лицето си.
-За мен бе удоволствие.-отвърнах аз, също с усмивка.
-Но..
-Но?
-Ами... не ми е приятно ти да работиш, да купуваш и плащаш всичко, а аз само да стоя вкъщи. Аз съм мъжът все пак. Не може ли да работя някъде?
Това негово изказване ме изненада, но и много ме зарадва. Джимин искаше да ми помага, да се грижи за мен. Тази мисъл стопли сърцето ми.
-Разбира се, че можеш, но трябва да мине малко време. Нужно ти е да свикнеш наоколо. Да ти обясня света и как работи всичко-от телефона ти до това как да плащаш с кредитна карта в мола. Има време, ще работиш. Засега сме добре-уверих го аз, макар че виждах настанилото се безпокойство в очите му.
Изведнъж телефонът ми извибрира. Погледнах го и изтръпнах. Тотално бях забравила за Мат!!! Щяхме да излизаме след интервюто, а така и не му се обадих. Вече беше обяд и имах хиляда пропуснати повиквания от него. Сега бе изпратил съобщение с текст: "Къде си? Знаеш ли колко те чаках? Случило ли се е нещо или просто ме забрави?"
Стана ми много криво и побързах да му звънна. Обясних му накратко ситуацията, той не каза много и разговорът приключи бързо. Обещах си, че ще му се реванширам.
-Нали не ти е сърдит заради мен?-попита Джимин леко виновно.
-Не.. аз съм виновна. Трябваше поне да му се обадя да му кажа, че няма да мога. Както и да е, ще се оправим. Ъм.. искаш ли да тръгваме вече?-предложих. Той кимна и станахме.
Прибрахме се вкъщи и се заех с това да му обясня как да се оправя с технологията.

3 месеца по-късно
-Джимин, ставай. Ще закъснееш за работа.-провикнах се от кухнята, сипвайки кафето.
-Идвааам.-отвърна той сънено.
След 10 мин се появи в кухнята, облечен и готов, но все така сънен. Милият още не можеше да свикне да става рано за работа.
Подадох му чашата с кафе и той я пое, бързайки да отпие.
-Днес си само първа смяна, нали? Вечерта няма да ходиш?
-Не, Вик. Към 15:00 часа ще се прибера. Ще ти звънна по някое време ако искаш да купя нещо от магазина.
-Добре. Значи ще се търсим тук. А и довечера трябва да разходим кучето. Тъкмо и ние да подишаме малко чист въздух.
-Съгласен! В парка до пекарната е най-добре.-предложи той и аз кимнах.
Изпихме си кафето, закусихме и излязохме за работа.
-Джимин!-извиках аз след него. Той се обърна и се върна до мен. (Бяхме в противополжни посоки за работа)
-Какво има, слънчице?
-Щастлив ли си тук? В Америка, в 21 век.., с мен.. щастлив ли си? Още ли искаш да те върна? Още ли предпочиташ да си призрак пред това да-
-Миличка..-прекъсна ме той. -Щастлив съм тук. Ти ми показа света, възможностите, новото начало. Даде ми се шанс и вече не можех да го отричам и избягвам. Едва ли се случва на всички умрели преди 200 години. С времето свикнах с мисълта отново да съм жив. Уча се да живея този живот с новите хора в него, а не да продължавам да нося миналото на плещите си. Да имах годеница в миналото. Да имах дете. И сега може би децата на децата на децата на детето ми живеят някъде по тази земя и ако ми е писано ще ги срещна но.. имам и свой живот и право да продължа напред. Така че не се тревожи. Щастлив съм тук с теб. И няма да ходя никъде.-след като ми каза всичко това, ме целуна нежно по челото. Прегърнах го силно.
-Обичам те.-прошепнах аз в гърдите му.
-И аз теб.- отвърна той, заровил нос в косата ми.

Здравейте ^^ съжалявам за забавянето ☺️🌸🌸