A Friend

/34/

Слагам тази снимка, щото Чим е много сладък на нея. Всъщност къде не е? 🤔❤️❤️ Отново съм тук и съжалявам за забавянето и дългата глава ^^

-Официално съм заинтригуван!-каза Мат, потърквайки длани една в друга. -Слушам те, Вики.
-Какво? Не.. не мога да ти разказвам, прекалено откачено е.
-Вероника? Какво е прекалено откачено, че да не можеш да ми го кажеш? Хайде, познаваме се, знаеш, че можеш да ми се довериш.
-Да, знам.. но нека не е тук. Утре да се срещнем на нашето място. Където се събирахме, когато-
-Помня, Вик. Ще съм там в 10ч
Кимнах и поех въздух. Станахме и тръгнахме към вратата. Мат ме прегърна и ми даде новия си номер. Изпратих го и се върнах на масата. Почаках Джимин, но той така и не се появи. Чух се с мама, успокоявайки я, че всичко е под контрол.

След това реших да проверя все пак какво прави онзи инат. Почуках на касата на вратата преди да вляза-вратата бе отворена.
-Джимин? Може ли?
Той само кимна.
-Какво ти стана? Изведнъж помръкна. Скри се тук и-
-Кой е този Мат?-прекъсна ме той, поглеждайки ме в очите.
-Приятел от детството ми. Беше най-добрият ми приятел и все още е. Но изгубихме връзка, когато с нашите се преместихме в Корея.
-Само приятел?
-Да, разбира се! Я, чакай малко.. ти да не би да ревнуваш?-попитах го аз, неуспешно опитвайки се да прикрия радостта си.
-Не ставай смешна! Не те ревнувам, няма нищо общо! Просто се притеснявам за теб и съм любопитен. Това е.-отвърна той, намествайки се на леглото.
-Не си прави труда да се притесняваш.- врътнах се и излязох. Можех да усетя зад гърба си как клати глава.
Беше още рано. Едва 15:00 часа следобед. Стана ми скучно, а не исках да закачам Джимин, затова излязох сама. Оставих му бележка на масата за всеки случай.
Отрази ми се добре да посетя старите улички и паркове, в които ходехме с нашите. Пред очите ми сякаш оживяха всичките ми спомени. Виждах се малка, безгрижна и щастлива. Помня, че тогава се чувствах в безопастност. Сякаш нищо и никой не може да ме нарани. Сякаш сърцето ми никога няма да страда и нищо няма да ми липсва. Не е ли странно? Или по-скоро някак тъжно.., че когато сме малки нямаме представа какво ще ни се случи и пред какво ще се изправим. Колко сълзи ще пролеем, с кои приятели ще се разделим или на колко хиляди километри от всичко познато ще заживеем?
Започна да се смрачава и си помислих, че е по-добре да се прибера. Повървях малко и забелязах, че едно улично куче ме следва. Клекнах до него и го помилвах. То размаха опашка и ме погледна със своите големи и влажни очи. Отърка нослето си в коляното ми и тогава разбрах, че просто трябва да си го взема. Така и направих-прибрах се вкъщи с кучето и Джимин се ококори.
-Какво е това?
-Куче, глупчо. Не виждаш ли?-врътнах очи и отворих хладилника, за да потърся нещо за новия ни приятел.
-Виждам! Но.. трявба да го изкъпем и да се уверим, че не е болно. Ще го заведем на ветеринар утре.
-След като мине интервюто ми.
-Да.-съгласи се Джимин и се приближи към кучето, което душеше насам-натам. Подуши и него и веднага го хареса. Започна да го ближе и да се върти около него. Джимин се зарадва и се заигра с него.
-Хм.. май ще ми хареса. Не е чак толкова лоша идея да има куче наоколо.
-Много ясно. Хайде, момче, ела да хапнеш.-извиках кучето и то веднага дойде при мен. По-точно при купичката с храна. Ние бяхме седнали на столовете и го наблюдавахме как се храни. Беше умряло от глад горкичкото.

-Ъм.. нали знаеш, че сега трябва да го изкъпем?-сръчках Джимин и той веднага отскочи от мястото си.
-А не. Може да харесвам животинки и да се радвам за новия ни приятел, но няма да рискувам да вляза в банята с него. Сигурно никога не е къпано. Ами ако не му хареса и ни нападне?
-Бръмбарите в главата ти ще ни нападнат, идвай тук! Ще ми помогнеш.-задърпах го аз и с триста зора ги завлякох и двамата в банята. Имахме вана и щеше да стане лесно. Лесно? Да бе. 5 мин по-късно с Джимин бяхме по-мокри от кучето, цялата баня беше в мръсотия и съборени шампоани.
-Ще те убия, малката!-закани ми се Джимин и ме бутна във ваната.