A Friend

People

-Защо плачеш? Нали не помнеше какво си сънувала?- попита мама и се настани до мен.
-Просто така. Явно съм плакала в съня. Ъм.. трябва да ида до банята.
-Добре, оставям те. Не се бави и слез на закуска.-предупреди тя и слезе при баща ми.
Аз едва станах от леглото и умислена се запътих към банята. Много пъти сънят преминаваше през съзнанието ми, опитвах се да го разгадая, но не успях. Единственото, което знаех беше, че имаше общо с годеницата му. Тези мъже, които го отведоха не познаваха само Джимин, а и нея. Явно с тях се е забъркала в опити да го спаси. И в последствие те са я убили. Това добре. Но как той е умрял? Отговорът на този въпрос си оставаше загадка. По всичко личеше, че на Джимин му бе по-лесно да ми показва, отколкото да ми разказва. Дори след всички тези години го болеше.
Така и не усетих кога съм се облякла и съм слязла в кухнята.
-Добро утро, Вероника.
-Добро утро, татко.- усмихнах му се и захапах една филийка.
-Имаш ли контролни днес?-попита той и аз замръзнах. Точно в този момент си спомних, че имах даже две. Разбира се, не бях учила.
-Ъм... да?
-Учи ли?
Аз премигнах няколко пъти виновно и баща ми се отказа. Просто метна вяло с ръка и надигна чашата с кафето си.
След като закусих, си взех чантата и тръгнах за училище. По пътя слушах музика, за да се поразсея. От време на време се мъчех да си спомня каквото и да е от материала, който щеше да е включен в тестовете.
Когато влязох в стаята, чух шушукания по мой адрес. Долавях думи като "луда", "странна" и "вещица". Явно се бе разчула случката с двамата ми недоброжелатели. Седнах на чина си и извадих учебника си по история.
-Вярно ли е, че си вещица? Ама истинска, с магии и всичко??-попита ме едно доста превъзбудено дребно момиче.
-Ъъъ, не? Не съм. Защо смяташ обратното?
-Защото всички така говорят. Караш хората да се вкаменяват, запалваш ги.. как ще го обясниш?-повдигна вежда тя.
-Не и с вещерство. Ще ме оставиш ли намира?-сопнах ѝ се накрая.
-С това отношение няма да си намериш приятели.
-А кой ти каза, че искам приятели?

Още не разбирам как, но успях да се справя и с двата теста. Денят в училище беше приключил и с радост си тръгнах. Нямах търпение да се прибера вкъщи, за да видя Джимин и да поговорим за съня.
-Здравей!-каза някой и ме уплаши.
-Хей! Здрасти, тъкмо за теб си мислех. Доста си се отдалечил от вкъщи.
-Вероника, аз съм призрак. Мога да бъда където си искам на тази земя.
-Тогава защо си тук? Точно тук? В тази къща на този баир, заобиколен от болезнени спомени и сивота..
-Заради теб.-отвърна той.
-Заради мен? Защо?
-Вече ти е известно. Казах ти.
-Да де.., за да ме пазиш. Но от какво? И докога?
-Докогато е нужно.
-А после?
-После ще изчезна. Завинаги.
-Нее, няма да изчезнеш. Смисъл.. дори да си мъртъв душата ти все някъде съществува, както сега например. Не може да изчезне или да се изгуби и да бъде никъде. Отива някъде.
-Къде е това някъде?-полюбопитства Джимин.
-Където си заслужил да бъдеш.