Със Сам не знаехме какво да кажем. Дани ни хвана неподготвени. Мамка му!-извиках наум. Ъхх, преди да дойда тук даже това не казвах. Майка ми ме беше учила да не псувам, дори мислено.
-Роуз-Даниел изчака, докато се обърна към него-Защо не ме пита да излезнеш?
-А-ами...нямаше да ми дад-деш.
-Ами ако ти бях дал?
-Зн-знаех, че няма. Не и след-д вчера.
Той изчака една-две минути. Местеше погледа си ту върху мен, ту върху Сам. Макар че главите ни бяха сведени, можех да го усетя. И беше ужасно. Така имах чувството, че ще ме нападне, сякаш съм жертва. И нямаше накъде да избягам.
-А ти Сам? Ти защо не ме попита?-той казваше всяка дума монотонно, от което ми беше ясно, че е много ядосан. По-страшно е, когато не крещи.
-Дани аз...исках да се разсее малко. Да не мислиш, че й е много лесно?
-Не, разбира се. Но можехте да попитате...-надигнах главата си, за да го погледна. В очите му се четеше разочарование.-Дори не се пробвахте.
-Много съжалявам-промълвих аз, но толкова тихо, че едва ли някой ме е чул.
-Роуз...отиди си в стаята за малко. Ще поговорим малко със Сам.
Нещо ми подсказваше, че това няма да е просто разговор. Сигурно ще се сбият. Не исках да ги оставям сами. Сам щеше да загази, заради мен.
Погледнах несигурно към синьокоското. Челюстта му беше стисната, както и юмрукът му. Изглеждаше скован, сякаш всеки негов нерв е опънат.
-Излез, розичке!-за втори път ме наричаше така. Сега ми е толкова странно, колкото беше и първият път.
Кимнах му и се запътих към стълбите. Умствено пожелах късмет на Сам, макар че знаех, че той няма как да разбере. Влезнах в стаята си, заключих вратата и се проснах на леглото. Не много тих стон излезе от устата ми. Беше заглушен, защото лицето ми беше забито в завивките.
След малко се надигнах от леглото и вдишах дълбоко. Обърнах се и седнах, кръстосвайки краката си по турски. Огледах стаята и забелязах телефонът си на близкото шкавче. Не си спомнях да съм го оставяла там. Просто го взех, без да се замислям. Отключих го и отворих фейсбук. Беше първото, което видях.
Нямаше нищо. Нищо. На никого не му пукаше за мен. Така наречените ми "приятели" не ме търсят, защото знаят, че ако ме намерят, най-вероятно ще искам да съм повече време с тях. Разбирам ги, те не бяха като мен. Аз не ходих на партита, а си стоях и учех вкъщи. Не се чуках с цялото училище, а си гледах тихичко филми. Докато те се дрогираха, напиваха или напушваха аз просто стоях вкъщи, на топличко, четейки си книжка.
KAMU SEDANG MEMBACA
I'm The Next "You"
Fiksi RemajaСъс скучно сиво ежедневие, обикновен живот и липса на нормална комуникация, 16 годишната Розалин Хобс иска повече от всичко някакво разнообразие. Дори за момент обаче тя не предполага какво ще й коства това, и за добро или лошо-накрая получава какво...