I'm The Next "You"

49-My little flower

Гледна точка на Роуз:

-Благодаря за превоза, момчета!-казах, след като излезнах от колата

-Няма проблем, Лиз, пак заповядай.-каза Закъри и отново прокара ръка през русата си коса. Май го правеше често-Пиши някой път...може да се видим.

-Добре, ще пиша. Чао!-помахах им, а те ми отвърнаха, след което Ноа включи колата и потегли напред.

Когато разбрах как се казва брюнетът, не можах да не се усмихна. Имаше същото име като нашия изрусен приятел. А до начина, по който те ме нарекоха...Дълга история, но на кратко-излъгах ги за името ми, в случай, че се припознаят.

Бяха ми дали имейл, на който да им пиша, а аз го приех, макар и да знаех, че нямаше да контактувам с тях по какъвто и да е било начин. Бяхме твърде различни и нямаше как да попаднем в една компания.

Закъри и Ноа бяха предостатъчно мили да пътуват чак до Лондон, че да ме докарат, но нямаше да станем приятели. Всъщност се беше оказало, че те не са знаели къде отиват. Щяли да се возят насам-натам и после да се приберат. Или поне така ми бяха казаха.

Но те вече са минала история. Кратката ни среща беше странна и определено необикновенна, но това беше.

Радвах се, че ме бяха оставили до позната част от града, но вече не знаех накъде да ходя. Имах няколко варианта. Единият, от които, беше да се прибера при останалите ми роднини. И вътрешно знаех, че никога не бих избрала този вариант.

Огледах се набързо за такси и когато едно приближи към мен, повдигнах ръката си, така че да го накарам са спре. А когато го направи, си отворих вратата, която беше от лявата страна на шофьора. Влезнах в колата и казах най-близкия адрес, който ми беше познат, до къщата на момчетата. След това щях да вървя.

***

Слезнах от превозното средство, след като платих на шофьора, разбира се. Бяха ми останали още малко пари, но нямаше смисъл да ги харча сега.

Все още познавах част от пътя, но не знаех наименованията на улиците. Горе-долу знаех накъде да вървя. Щеше да отнеме доста време, защото нямах шанса да огледам хубаво, когато момчетата ме взеха. Трябваше да се справя някак.

Вървях, накъдето ми се стореше познато. И макар че беше тъмно, се справях. Радвах се, че Дани не се беше сетил да ми завърже очите, както направи Хари, за да не мога да се върна по пътя. Щеше да ми бъде сто пъти по-трудно.