Fangirl Или "Как един "клик" промени всичко"

Глава 10

        Кортни

  -Ей, Марк-обърнах се и замръзнах. Джош седеше пред масата ни в цялата си прелест. Носеше черна престилка и износена черна фланелка.От главата до петите беше в брашно. Перчема му беше отметнат наляво и брашното правеше светло русия му цвят да изглежда почти като бял.Джош прокара ръката си през него и след това я изтупа в престилката-бяла като сняг. Здрависа се с Марк и започна да разговаря оживено с него. Аз се обърнах рязко на ляво.Не исках да ме види.Тук.С Марк. Всъщност не ставаше дума нито за мястото,нито за Марк. Просто с Джош все някак си нещо се объркваше. Преди да се запознаем за малко да го убия. При втората ни среща бях зад решетки. Предпочитам да не си представям как би могло да завърши това. Винаги съм била непохватна и в повечето случай устата ми действаше преди мозъка,но всичко се превръщаше в катасрофа покрай това момче.

  Продължавах да стоя с гръб към двете момчета,надявайки се да не привлека никакво внимание. Разбира се това не сработи. Сервитьорката пристигна с поръчката и се обърна към мен.

-Ще желаете ли още нещо?

И дотук с прикритието..

-Аз.....не...благодаря ви-обърнах леко глава и й се усмихнах плахо. Погледнах към Марк. За щастие Джош бе с гръб към мен. И тогава Марк изръси най-неочаквано:

-Човече, искам да те запозная с някого.-Край.Дотук с малката криеница.Изправих се насила и се приближих към тях с най-фалшивата си усмивка.

-Джош това е Кортни,по-голямата ми сестра.Кортни това е Джош, най-страхотния човек, който ни уреди участията в клуба и един от главните сладкари на любимата ни стара закусвалня.

Трябва да се шегуваш....Един от главните сладкари ли?Моля?
Това обяснява брашното по престилката. Все повече се  убеждавах,че на това момче няма нищо,което да му се опре, дори сладкарството. Той ме гледаше втренчено известно време. Марк  изглежда не разбираше ситуацията и гледаше ту мен,ту Джош.Аз нямах идея какво да направя. Джош ме улесни като подаде пръв ръка и ми се усмихна топло.
  -Аз съм Джош.Приятно ми е. Мисля обаче,че вече знаеш това.
-Чакай вие вече се познавате?-Марк изглеждаше объркан. Реших,че е време да проговоря.
  -Ами да...Ние се срещнахме на летището,по-точно се сблъскахме-започнах да се изчервявам от притеснение.Джош ме гледаше развеселен.
-Всъщност се радвам,че се сблъскахме онзи ден...иначе нямаше да се срещнем и да се запознаем.
Разтапям се....той се е радва, че се е запознал, така де сблъскъл  с мен..
  Преди да осъзная лицето ми пламна от притеснение. Марк изглеждаше леко изненадан от развоя на събитията,но накрая продума:
-Е,ами аз трябва да вървя имам важна репетиция в клуба.Радвам се,че се видяхме Джош. До после, Кортни.-След което камбанката на вратата ни подсказа,че е излязъл.
И сега бях сама....с Джош. Чудничко!
  Той изглеждаше също толкова притеснен колкото и аз.
  -Смяната ми свършва точно след пет минути и аз се питах дали би искала да се поразходим.
Някой да ме ощипе...Сънувам ли?
  -С удоволствие.
  -Добре изчакай ме тук,ще отида да се преоблека.

                 *      *     *     *     *
  С Джош вървяхме по улицата и той подритваше едно камъче. Повече от петнайсет минути вървяхме и нямах никаква идея къде ме води.
-Къде точно отиваме?
-Можеш ли да пазиш тайна, Кортни?
-Така мисля.Ще ми кажеш ли сега къде отиваме?
-Винаги ли е нужно да знаеш всичко?-Джош се засмя звънко.
-Аз ами...да.Предпочитам да знам за повечето от нещата,които правя. Иначе би било загуба на време.
-Ами случайностите тях не можеш да ги контролираш.
-Случайности няма. Ти сам избираш как да живееш.
-Ако нямаше случайности нямше да те срещна.-Джош се обърна и ме изгледа продължително.Как може цвета на очите му да се сменя така? Сега онова игриво пламъче пак се прокрадваше в тях.
  -Значи си сладкар?-побързах да сменя темата.
-Винаги ли избягваш въпросите и темите, които не ти харесват?-погледна ме,а веждите ми шареха нагоре надолу. Засмях се.
-Винаги ли задаваш въпроси?
-Нямаш си и представа,Кортни Уилямс.-вгледа се в лицето ми продължително сякаш го изучваше.Не издържах и се обърнах.
  -Пристигнахме-не бях обърнала внимание кога бяхме спрели. Пред нас се извисяваше стъклена офис сграда.
  -Тук?-погледнах го недоумяващо.
  -Последвай ме.
Влязохме в сградата и се заизкачвахме по безбройните стълби. Стълбището беше изцяло в бяло-бели стълби,стени,врати и парапети. Най-накрая спряхме пред някаква врата.
  -Тук не е ли забранено?-попитах притеснено.
-Просто ме последвай.-така и направих.Той отвори вратата и пред нас се изпречи още едно стълбище.
  -Супер още стълбички за изкачване-изпуфтях раздразнена.
-Или още върхове за покоряване.-усмихна ми се топло.
  Тъкмо щях да отговоря,но усетих вятър в косата си.
  -Къде сме?
  -На моето специално място.
  -А колко точно е високо там...горе?-попитах с вече изтръпнали крайници.
-Да не би да те е страх от високо?-очаквах да видя присмех в очите му,но видях само загриженост.
-Ела, подай ми ръка.Довери ми се.-хванах топлата му ръка и се качихме заедно. Цял Лондон се разкриваше от покрива.Беше неверятно. Вятърът отмяташе косата ми небрежно назад. Натоваренето движение на Лондон и клаксоните на множество коли се открояваха.
  -Заслужаваше си нали?
  -И още как.Невероятно е!
  -Наричам го моя връх.Мястото, откъде съм всевиждащ.
-Разбирам защо го харесваш.
-Кортни?
Обърнах се и го погледнах. Лицето му се бе зачервило от изкачването на стълбите и пъстрите му очи ме гледаха настоятелно.
  -Нека това място си остане нашата тайна. Става ли?
-Става.
  Това ще е нашата тайна..колкото дълго пожелаеш...
  

*Бележка от автора*
Здравейте,скъпи мои💜. Това е новата глава.Надявам се да ви хареса. Ще ви помоля да гласувате и да оставите цялостното си мнение в коментарите. Това е допълнителна мотивация за мен да кача още по-скоро следващата глава.Пожелавам ви успешен ден и до скоро:-) :-) :-)