Fangirl Или "Как един "клик" промени всичко"

Глава 13

        Кортни

  Лятото почти приключваше. Последните топли летни дни изтичаха и залязваха по– бързо отколкото очаквах. От всички пъти, в които бях идвала в Лондон този ми хареса най– много. Ако трябва да бъда честна със себе си– изобщо не ми се тръгваше. И, когато признах това сама пред себе си, докато подреждах багажа си два дни преди да тръгна, се изплаших. Никога не съм очаквала от себе си подобно признание. И, когато в главата ми започнаха да се прокрадват идеи защо и как да остана, бях принудена да ги изблъскам най– грубо далеч от мозъка си. И половината от това бе по вина на Джош, защото ме разсейваше от първоначалните ми цели. Когато пристигнах в Лондон, планът ми беше прост– идвам, за да видя майка си за седмица и се изнизвам възможно най–бързо без никакви усложнения. Съдбата обаче имаше други планове. Мама започна да се влушава и аз бях принудена да остана, за да се погрижа за нея, защото Марк не бе достатъчно голям, за да поеме грижата за нея на плещите си.

  През първата седмица мислех, че най– вероятно е хванала някакъв грип или е настинала. Макар че съмненията не ме напускаха– мама не бе боледувала от толкова отдавна. Но дори болна, тя не си позволяваше лукса да остане в леглото час, камо ли да говорим за седмица. Нещата обаче започваха да се влошават още повече. Тя все по – рядко ставаше от леглото, а когато го правеше бе, за да повърне всичко, което имаше в стомаха си. Не ядеше, нито говореше. С Марк се опитвахме да говорим с нея, но единствените думи, които излизаха от устата ѝ бяха "благодаря", когато някой ѝ донесеше храна или вода и "излез", когато се опитвахме да говорим с нея.

 През втората седмица всичките ми надежди, че тя ще се оправи полека започнаха да угасват. В началото тя поне проявяваше някакви признаци на живот и в онази седмица тя просто замря. Единственото действие, което извършваше беше спане и от време на време повръщане. Къщата беше плашещо тиха без нейната доза чист и неподправен непокизъм. Липсваше аромата ѝ на ванилия и бадем, който се носеше винаги из кухнята. В онези дни се бях отчаяла  много. Молех се един ден просто да се прибера и да я заваря да говори по телефона с леля Анджелика, смеейки се сякаш живота пак си е тръгнал по– старому. Исках просто да я разтърся за раменете и да и се развикам в лицето " Събуди се, трябва да станеш, да приготвиш вечерята, да ме смъмриш, че още не съм си избрала колеж, да ни разкажеш някоя от абсурдно скучните си счетоводителски истории. Трябва да се събудиш и да бъдеш силна." Но нямаше да го направя, защото това нямаше да я накара да се върне. И колкото и да се опитвах да го скрия- имах нужда от нея. Имах нужда да ми се кара, да ми помага и да ме прави силна, но тя не бе там и отчаянието ме поваляше лека– полека.