Fangirl Или "Как един "клик" промени всичко"

Глава 15

Джош

 Всичко е сиво. Оглеждам се. В стария форд на мама и татко сме. По радиото върви любимата песен на татко и двамата с мама припяват с цяло гърло. Сестра ми пее заедно с тях, прегърнала любимата си кукла.  Опитвам да запея познатите стари думи, но никакъв звук не излиза от устата ми.  Опитвам се да извикам: 

– МАМО! ТАТКО!– Никой не отвръща и не се обръща. Изведнъж става толкова горещо и започвам да се душа. Опитвам се да дишам, стискам силно ръце. Семейството ми продължава да пее, сякаш аз не съществувам. Без да усетя изведнъж пропадам надолу. Летя стремглаво надолу към огромна черна дупка. Вече не съм в колата, тя продължава надолу, чувам само звука от сблъсък и писъци. После започвам и аз да крещя. Крещя с цяло гърло. Зрението ми е замъглено. Всичко е черно.

  – НЕ!СПРИ!МОЛЯ ТЕ!НЕ!

Будя се от собствените си викове. Дяволски тъмно е. Нужни са ми няколко минути, за да осъзная, че това е било само сън. Няма никаква кола, няма и никаква черна дупка. В дома си съм  и родителите ми спят  спокойно в съседната стая. С разтуптяно сърце отново потъвам във възглавницата. Започвам да се потя, адски е горещо. Горещо? Как ще е горещо в средата на декември? Ококорвам очи. Рязко ставам и дърпам ключа на нощната лампа, но тя не светва. През тънката ивица под вратата просветват оранжеви искри и в статята ми нахлува дим – остър и задъшлив. 

– Пожар! Пожар!– крещя с цяло гърло.

Скачам от леглото, но кракът ми се оплита в чаршафите и се строполявам на пода. Очите ми се пълнят със сълзи, но бързо ги изтривам. Трябва да разсъждавам трезво, помислям си,иначе никога няма да се измъкна от тук. Погледа ми моментално пада на чаршафите и идея проблясва бързо в мозъка ми. Трябва да ги използвам, за да се измъкна от тук. Височината от втория етаж не е смъртоносна. Решавам, че е по–добре да се измъкна със счупена ръка или крак, отколкото мъртъв. Кашлям силно, димът започва да става все по– гъст. Хващам първата дреха, която виждам и я увивам около устата си. Ъгълът на вратата ми започва да почервенява. Вцепенявам се от ужас. Ами сега? Търча бързо към прозореца и го дърпам  с все сила. Надвесвам се в тъмната зимна нощ. Снегът се сипе тихо от небето. Поглеждам уплашено надолу към земята. Димът в стаята става все по– гъст. Дяволски горещо е. Прозорецът е единствения изход. Премятам крак през перваза и трескаво търся нещо, за което да се захвана. Напипвам тръба, хлъзгава от снега, и хващам здраво. Ръката ми обаче се пързулва и се олюлявам. Скачам бързо обратно  в стаята. Завързвам чаршафите на здрав възел и ги спускам през отворения прозорец. Завързвам единия край на чаршафа за най– близкия крак на бюрото си.Нямам време да пробвам дали е здраво. Премятам отново единия си крак през перваза, а после и другия. Стискам силно чаршафа с две ръце. Знам, че чаршафът няма да стигне до земята, но нямам време да се страхувам. Спускам се бавно надолу. Още съм на доста високо, когато ръцете ми се изплизват и се сгромолясвам върху пухкавия бял сняг. Ставам бързо без да усещам болка. Слава богу, че не съм се ранил. Тичам с все сила към входната врата. Замръзвам от ужас. Къщата ми прилича на огнен ад. От прозорците изскачат пламъци и кълба дим се вият на талази нагоре към зимното небе.