Fangirl Или "Как един "клик" промени всичко"

3 глава

      Кортни

 Самолета се носеше сякаш безцелно, без посока из дебелите пухкави облаци. Наблюдавах гледката през малкото прозорче на самолета. Бях виждала същата гледка хиляди пъти преди това. Ала всеки път ми изглеждаше различно. Извадих от раницата си термоса с горещ шоколад, за да подкрепям и изстрелявам сетивата си на ново неподозирано досега ниво.Отпих внимателно и се загледах в безбрежната пуста ивица земя, която се простираше оттук чак до Канада. За това нямаше предупредителен знак,но най-голямата опасност се криеше точно в маниакално-депресивното усещане за празнота и безнадежност, в които изпадах по време на този полет. Всеки път щом си купех билет с големи букви би трябвало да пише:"ВНИМАНИЕ ПОЛЕТА ВОДИ ДО ИЗПАДАНЕ В ДЪЛБОКА ДЕОРЕСИЯ И ОПАСНОСТ ОТ ЧУВСТВО ЗА ПРАЗНОТА.ДА НЕ СЕ ИЗПОЛЗВА ОТ ЧУВСТВИТЕЛНИ ИЛИ ХОРА С МАЙКИ-МАНИАЦИ!!"

  След по-малко от час вече се намирах на летището, чакайки лентата с багажа да благоволи да стовари моят. Усмихнах се при спомена как веднъж гонех куфара си из цялото летище, преглеждайки всяка от цели трийсет такива ленти. Постоях така още минута-две и куфара ми се появи на лентата. Проврях се през тълпата и го издърпах неочаквано бързо, стряскайки няколко възрастни жени, които си шушукаха до мен. Паникьосах се и забравих да го хвана навреме. Куфарът се стовари върху левия ми крак. Изохках звучно. Грабнах го от земята и, куцукайки излязох в чакалнята. Още преди време се научих, че майка ми не губи от"ценното си време", за да ме посрещне на летището. Не, тя просто си киснеше вкъщи, вършейки кой знае какви"важни дела". Въздъхнах и се замъкнах на паркинга с такситата. Изобщо не се замислих, че е абсурдно да си намеря свободно такси като се има предвид километричната опашка, която се виеше пред мен. Проклинах се наум, че не помислих за това по-рано. Къщата не бе далеч затова тръгнах пеша. Какво щях да кажа на майка?Как щях да се държа?-задавах си всевъзможни въпроси, чиито отговори нямах. Продължавах да вървя по тротоара, мислейки за всичко друго само не и за пътя пред мен. Хората, бързащи за кой знае къде, ме блъскаха. Всеки говореше я с някой приятел до него, я по телефона. Изведнъж над целия този шум рязко се открои глас...
  -Хей!Пази се!
Лежах в безпомощно състояние на тротоара, затисната под тялото на някакво момче. Симпатично при това. Краката ни се бяха оплели, а сърцата ни биеха до пръсване, сякаш искаха да излязат навън. Момчето бе подложило едната си ръка под главата ми, за да ме предпази от твърдия асфалт, а с другата отмести косата от очите ми. Ококорих се от изненада.Той ме гледаше втренчено и дъхът му се смесваше с моя.
  -Добре ли си?-попита той, а от докосването му се разтреперих.
Примигнах отново, опитвайки се да свържа уликите. Главата ме болеше,
непознатият лежеше върху мен, а единственото,което ми дойде наум бе......
Тази сутрин не си измих косата.Сигурно воня от километри на бекон от снощния си специалитет.
-Чуваш ли ме?-Той размахваше ръка пред очите ми с доста загрижено изражение.Перфектно.
 За пръв път от толкова години бях до някой наистина готин пич (и като казвам години имам предвид изобщо) и ако не броим прелестно розовите обувки на кракати ми и балсама за устни, който си сложих преди да кацнем, бях деветдесет и два процента неподготвена за подобна среща.Той сигурно си мислеше,че редовно имам вземане-даване със свински продукти...А най-вероятно имах и мозъчно сътресение.