Последното изкушение

21-глава

Добра или безкромпромистна , истинска или фалшива , болна или здрава , силна или слаба , каква трябваше да бъда сега?
Затворена между четири стени , седяйки свита в най-малкият ъгъл , плачеща.
Паднала , уморена , просто парализирана и вътрешно и външно.
Душата ми замръзнала, сърцето ми  пробито с огнена стрела , само дишаща.
Незнаех как да постъпя , незнаех как да реагирам ,но как да знаех като никога не бях се влюбвала толкова силно в някой , как въобще дори бях още жива.
Никога през живота си не бях чувствала толкова голяма болка.
Загубих всичко , което имах , аз го загубих отдавна още когато срязах ръката си за да се направя на интересна , загубих я още когато не й отговарях на обажданията , дори братовчед ми изгубих , нищо не ми остана.....
Спрях да плача , просто гледах в една точка и дишах бавно и тежко , как щях да се върна в това училище , как щях да погледна в очите всички онези , които бях наранила!?!?
Силната сега я нямаше , просто изчезна.

Събудих се.
Есента беше дошла , листата на дърветата окапваха , така както окапваха и моите сили.
Някой почука на вратата ми.
-Да..-казах бавно аз.
Влезе Крис.
-Како как си?-той ме прегърна.
-Крис как се сети за мен , добре съм ти?-усмихна се.
-Незнам стана ми мъчно за нещо и усетих как искам да дойда да те видя!
-Защо ти е станало мъчно?
-Незнам....
-Ще ходим на почивка разбрали?-каза той.
-Почивка?
-Да на някаква хижа където вече имало сняг!!!😁
Усмихна се той.
Детската му и чиста усмивка стопли сърцето ми.
-Страхотно!
-Хайде оправяй куфара си , чакат ни игри!!!😀
-Действам , шефе.
Прегърнах го , а той си отиде.
Взех куфара си и сложих няколко половера и панталона.
Влезнах в банята , за да се изкъпя.
Изсуших косата си и просто я сресах , махнах разтекалият си грим и облякох топлите си дрехи.
-А Мими ето те , тъкмо щях да идвам да ти кажа.-каза мама.
-Тук съм...
-Добре вече може да тръгваме.-каза тя.
Аз взех куфара си и се качих в колата.

Престигнахме на летището и се запътихме към самолета.
Качихме се.
Мама , татко и брат ми седяха заедно , а аз седях с някакво момче.
Качих крака си на седалката , сложих слушалките в ушите си и гледах през прозореца , дори незнаех къде отивахме.
Наистина имах нужда от тази почивка , имах нужда да изчезна от всички и от всичко , да се скрия , да избягам , макар че от съдбата не се бяга.
Просто да съм сама и далеч.