Рейвън. Мастилено черно

#1 Рейвън

Всички бяхме на масата в трапезарията, но никой нищо не казваше. Обикновено беше шумно и оживено, особено по празниците. Беше странно това тракане на прибори, но се радвах, че още не са започнали да ме разпитват за колежа. Отрязах си поредно парче от пуйката, достатъчно голямо за да мога да го лапна и да се опитам да го сдъвча без да се чуват звуци, защото наистина беше много тихо. Някой трябваше да каже нещо или никой нямаше да може да се нахрани. Сестрите ми Ейнджъл и Даймънд бяха срещу мен и се усмихваха, сякаш всеки момент щяха да избухнат в неконтролируем смях. Едва се сдържаха. Съпругът на Ейнджъл беше от другата й страна, а Даймънд тази Коледа беше сама. Не беше типично за нея да остава без гадже. Но най-много ме притесняваше брат ми Джъстис. Той продължаваше да ми се сърди, че не останах в Маями. Той беше преподавател в Колежа, а аз отидох на другия край на страната.
-Пишеш ли още или си се отдала на студентския живот?
Погледнах към него и оставих вилицата си на масата.
-Джъстис, остави сестра си на спокойствие да се нахрани! - красивата му съпруга Мария, бременна с първото им дете, /горкото нямаше представа какво го очаква/ се опита да хване ръката му, но той ги скръсти пред гърдите си. Тя беше седнала до мен, като буфер помежду ни. Трябваше поне аз да се държа добре, за да не се разиграе някой сюжет от моите романи. Погледнах към чинията му и тя беше празна, в контраст с моята и на Мария - почти пълни, а как само умирах от глад. Май пак щях да имам среднощни ставания.
-Пиша винаги, когато мога! - не исках да се карам с него, но май точно така започвах да звуча.
-Остави я, Джей! - майка ми, която беше седнала от другата ми страна се обади, а сестрите ми близначки все по-трудно сдържаха смеха си. Изглежда нещо бях пропуснала. - Поне си дойде за Коледа.
Само не и тя, а татко просто стоеше и тъпчеше устата си с всичко възможно само за да не го карат да се намесва.
-Искам да видя какво си написала! - изсъска ми Джъстис, а аз извъртях очите си. Вече не се издържаше. - Иначе няма да си получиш подаръка!
-О! Ти си ми приготвил подарък? - сложих ръка на сърцето си. Преиграването не ми беше силна страна, нито опитите за сарказъм, но той просто се опитваше да ме убие.
-Няма да ти го дам! - заканваше се той, от време на време, а аз въобще нямах желание да виждам какъв е подаръкът ми.
-Аз не го и искам! - мъмрех аз до края на вечерта, но знаех че в крайна сметка ще искам да го видя, а той нямаше да се стърпи да не ми го даде.
Двамата с него имахме план да му пращам главите, когато ги напиша, но откакто му съобщих, че отивам в друг колеж, а не при него той се разсърди и аз спрях да му ги споделям, но го обичах твърде много за да спра да му давам това от което се нуждаеше и най-вече да не поискам мнение за това, което извратената ми главица беше измислила за времето ми прекарано в Бъркли.
Той разбира се щеше да ми даде подаръка. Винаги го правеше, дори и аз да не исках. Бях се настроила вече, че ще преживея поредният ужас, докато чета това, което ми е приготвил, но вече не можеше да ме изплаши. Аз приличах твърде много на него, за да изпитвам емоциите на обикновените хора.
***
И облакът прах се изсипа. Точно когато се унасях в леглото той застана над мен и се усмихна.
-Няма да те плаша, гарванче! -Отворих широко очите си, въпреки че те жадуваха да се затворят и да сънуват. Може би поредния кошмар и следваща идея за книга? -По-добре седни, иначе ще заспиш и няма да мога да видя реакцията ти!
Изпълних послушно.
-Поредната хорър история?
-Иска ти се, нали? - той се засмя.
-О, я стига! - бутнах го по рамото, а той се засмя. - От десет годишна получавам едно и също. Книга и кошмари.
-Имаш невероятен талант да пишеш ужаси и да разваляш моменти.
-Нали нямаше да ми даваш подаръка?
-Всички знаем, че двамата с теб много говорим, но се обичаме почти колкото ужасните истории...
-Ти просто ми ги навираше в лицето.
-И също така, че се обичаме твърде много за да се сърдим един на друг твърде дълго време, а и знаеш, че от пет години насам на Коледа винаги ти подарявам нещо написано само от мен, но понеже тази година не успях да напиша нищо, което ти да не си прочела наклонена черта написала ти подарявам ето това!
Той сложи големият пакет на краката ми. Тежеше и определено не беше книга.
#
-Беше тагната на един купон!
-Не ми ли позволяваш да ходя на купони.?
-Въобще не е това, просто... Ти растеш и се страхувам, че ще станеш още по-добра в измислянето на истории.
-По-добра от теб? - разсмях се. Не разбирах защо толкова се вълнува. Това нямаше как да се случи.
-Здравейте! - Мария леко открехна вратата и се усмихна. - Джей, остави сестра си да спи!
-Още не си е отворила подаръка!
-Ще го направи когато се наспи! Остави я и идвай!
Брат ми с нежелание се изправи и последва Мария.