Рейвън. Мастилено черно

#4 Рейвън

Малкълм беше бърз. Движението, което направи повали огромният Ричард на земята. Не че и Малкълм не беше висок, но дори и той до Ричард изглеждаше дребен.
-Здравей, Малкълм! – казах му аз и вдигнах ръката си, когато той смъкна слушалките от ушите си и ги сложи на врата си.
-Здравей и на теб! – той не знаеше името ми. Бях свикнала с това, че не можеше да го запомни. Но неговото се беше запечатало в съзнанието ми, като досаден белег, който трудно бих заличила.
-Майко, мила! – Ричард простена, все още повален на земята и успя да отмести погледа ми от съвършеното лице на Малкълм.
-Май трябва да помогнем на приятеля ти! – каза той, а аз не го поправих. Все пак той каза само приятел. Би трябвало да знае, че Ричард няма приятелка. Но аз не бях толкова важна за него дори да запомни името ми, така че и дори да си мислеше че съм му гадже щеше да го забрави на втората секунда.
Когато се наведохме за да му помогнем Ричард отблъсна ръката му. Моята я пое, но докато се изправяше изгледа Малкълм злобно.
А Малкълм просто присви рамене.
-Никой не те е карал да ме плашиш.
Ричард потърка брадата си. Не успях да видя къде и как го удари. Не се чу друг звук, освен от досега на огромното тяло на Рик с пода. Замислих се, че ако бях аз на негово място щях да остана в безсъзнание дълго време.
-По дяволите! – изруга той когато залитна и едва не падна отново. –  Как по дяволите успя? От къде го извади този удар?
-Винаги съм си го имал. – Малкълм продължи да гледа приятеля си. Не можех да разбера дали съжалява, че го е ударил или не му пука. Безизрастното му лице, което не можеше да се изтрие от съзнанието ми не се променяше. Никога. Не разбирах защо толкова ме привличаше. Исках да го преодолея и да спра да мисля за него. Но го виждах твърде често през последния месец и вместо да го отбягвам аз продължавах да ходя там, където е той. Никой не ми беше виновен.
-Друг път ще знам да не заставам зад гърба ти. - гласът на Рик ме измъкна от транса, в който бях изпаднала. Онзи транс, който ме обземаше винаги когато Малкълм беше пред мен.
-Няма да е зле да си го напомняш от време на време. – засмя се Малкълм. Усмихнат беше още по-сладък, а аз си ударих мислен шамар след тази мисъл. Трябваше да стоя по-далеч от него, това беше сигурно. Просто знаех какво е отношението му към момичетата. Не веднъж съм го виждала какво причиняват тези сини очи на момичетата. Нямаше начин да се поддам на това привличане, което имах към него. А и той не ме забелязваше. Никога. Така че това последното и да го исках нямаше как да се случи.  Само че сега стоеше пред мен и ми се усмихваше. Усетих как и моите  устни се извиват в усмивка. Просто учтивост. Трябваше да си го повтарям.
-Вие двамата спрете да се гледате! – гласът на Ричард ме върна на земята. - Може да се изчукате след като ми помогнете да си легна!
Нямаше да си легна с Малкълм. Отворих устата си за да възразя, но той отново залитна и отложих мърморенето за после.

***

-Просто не му обръщай внимание! – каза ми Малкълм след като Ричард успя да си легне на леглото и двамата заедно излязохме от стаята му. – Сега му е зле просто защото му пуснах малко ток, но никой не му е виновен.
-Ток? – попитах го, докато се връщахме в библиотеката. Той ми отвори вратата и ми показа с ръка да вляза, а аз не бях сигурна дали е добра идея. Погледнах красивото му лице. Кичур от дългата му руса коса беше паднал пред очите. Преди да се обърна към отворената врата и да пристъпя, затворих очите си. Обикновено бързо мислещият ми мозък беше станал на пихтия.