Рейвън. Мастилено черно

#10 Рейвън

Събудих се с ужасно главоболие, ужасен вкус в устата и кашлица. Миришех ужасно, благодарение на отвратителния дим в къщата, където се проведе купона, дори и след като си бях взела душ, когато се прибрах. Не можах ли да кажа, че просто искам да се прибера и да спя? Не че щях да мога да мигна. Той беше постоянно в мислите ми и най-вече дали е добре, след като го ударих със собствения му пръстен. Отворих прозореца за да влезе чистият бриз от океана и да премахне ужасната миризма. А аз щях да изгоря дрехите, с които бях снощи. Жалко беше, защото бяха едни от любимите ми.

Въпреки, че когато се прибрах първата ми работа беше да вляза под душа, отново го направих. Пуснах топлата вода и се опитах отново за измия съжалението, гнева и ревността от себе си. Беше наистина трудно. Особено, когато не можех да мисля за нищо друго, освен за него. Когато се опитвах да се измия, той беше в мислите ми и желаех неговите ръце да ме докосват, вместо моите. Най-лошото беше, че не можех да пиша. Нямах абсолютно никаква връзка с онази част от мен, която измисляше, страшните истории. Спрях да сънувам кошмарите, които записвах на сутринта. Вместо това сънищата ми бяха други, и вместо да се опитвам да ги забравя, аз ги записвах и после не смеех да ги изтрия.  А Джъстис искаше глави, които да публикува… можех да му изпратя и тези, но нямах представа какво ще си помисли… Той беше единственият, който знаеше, че записвам сънищата си и после ги публикуваше в книга под общото ни име. Аз му давах суровия материал, а той го обработваше и изрязваше нещата, които хората не биха могли да възприемат или да понесат… не можех да му изпратя това, кото написах през последните седмици...
-Рейвън! – чух гласът на Майли и чак тогава осъзнах, че съм все още под душа. Нямах представа, колко време ми е отнело, но все още се чувствах ужасно. Спрях душа и се наметнах с пухения ми халат.
-Добро утро, Майли!
-Снощи каза на Лукас, че си решила коя татуировка искаш и той ни чака долу, а аз само дойдох да се преоблека и да си взема още дрехи за … утре. – тя замълча за миг, докато аз свалях халата си и вземах от гардероба си бельо. – Мили боже! – тя възкликна.
-Мамка му! – изругах. Досега не се бях събличала пред нея, точно заради тази реакция. Тя не беше виждала белезите. – Въобще не ме съжалявай! Почти не си спомням болката. - Знаех, че изгаря от желание да ме попита. Не беше тайна, затова започнах да й разказвам, докато се обличах. – От катастрофа са. Бях на десет и баща ми ме прибираше от училище. Беше мокро, камионът срещу нас, загуби управление и… ни влачи няколко метра. – обух си черните джинси и една дълга червена блуза, която успяваше да прикрие белезите. – И без това, когато Лукас започне да ми прави татуировката щеше да ги видиш. – усмихнах й се, а тя все още стоеше посърнала. – Хей, Майли, добре съм! Успокой се и да тръгваме!
-Затова ли му каза, че искаш да е от лявата страна на гърба ти.
-Бързо се досети! – засмях се.
-Не е талкова трудно да се усети човек, когато те види... - тя всеки момент щеше да се разплаче. Не можех да понасям съжалението и мислите които минаваха през главите на хората, когато ме видеха.
-Да вървим! - хванах я за ръка и я изведоха от стаята.