You were mine

Глава 15

ГТНМ

-В кома е!

-Какво?

-Мона тези 24 часа са решаващи. Ако се  събуди ще е извън опасност, ако не..... - не, не може! Аз трябва да го видя.

-Къде тръгна? Мона! - Кам ме хвана за ръката и ме вкара в стаята в която бях.

-Пусни ме! Трябва да го видя.... Кам моля те! - прегърна ме, галейки гърба ми. - Моля те!

-Виж, отивам при тях! Едва ли ще останат цяла нощ.... Когато е чисто, ще те повикам.... Нали? - кимнах.

Останах сама. От това се страхувам. Сама с мислите си. Какво ще стане ако не се събуди? Не! Той няма да ме остави сама.... Няма.

-Няма!

&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&

Стига вече цял ден плача. Плачех скришом. Плакох безшумно. Плакох на глас. Сълзи не ми останаха. Не мога да спра да мисля за него. Дали ще се събуди, или ще ме остави.

Вратата се отвори и през нея влезе Кам.

-Мона...Вече можеш да го видиш. - най-накрая! Прегърнах го набързо и тръгнах към стаята му.

Когато отворих вратата, гледката накара сърцето ми да спре. Той лежеше неподвижно на леглото. Около него имаше много кабели и кислородна маска.

Стоях на вратата и не мърдах. Бях забила поглед в лицето му. Колко беше щастливо тази сутрин, а сега е безжизнено.

Не мога да го гледам така. Не мога. Трябва да се махна, задушавам  се тук. Но краката ми немърдат. Тялото ми не слуша мозъка. Егоист. Аз съм егоист.

Той се бори за живота си, а аз. Аз се страхувам да остана при него. Аз страдам, а него го боли.

Седнах на стола до него. Прокарах ръка през косата му. Премахнах кичура, който се беше настанил на челото му..

-Съжалявам..... Съжалявам... - отново плача. Мислех, че вече не ми са останали сълзи.

-Спомняш ли си..... преди три години. Знам, че ми каза да забравя миналото. Но е трудно щом живееш в него. Преди три години бяхме отишли в парка. Едва успяхме да се намерим. Когато те видях те прегърнах силно. Беше ме страх да те пусна. Страх ме беше, че ще си отидеш..

-Ти ми каза, че..... Дори да те няма, ти ще бъдеш ето тук. В сърцето ми.... Защото е било пълно с любов...... Сега ми кажи, за какво ми е тази любов, ако няма на кого да я дам.?

-Събуди се, моля те! Знам, че преди се обвиняваше и все още го правиш. Обвиняваше се, че постоянно ме нараняваш и страдам заради теб. Не ми пука! Наранявай ме пак, нека страдам, нека плача само се събуди! Моля те!

-Обичам те! Колкото и да отричам, не мога да спра да чувствам. Обичам те! - вече шепнех. Не ми останаха сили.

-Мона? - Кам отвори вратата. Избърсах бързо сълзите си, макар да се стичат нови. Погледнах го... - Трябва да тръгваме след малко ще дойде баща му и.... Най-вероятно Селена. - кимнах.

Изправих се и го целунах нежно по  челото.

-Той ще се оправи! Имай надежда.... - Кам също беше съсипан. Всички бяхме съсипани...

-Искаш ли нещо за ядене? - поклатих отрицателно глава. - Стига, Мона! Трябва да се храниш!-нямам апетит.

-Кам, не съм гладна! - погледна ме лошо. - Не ме гледай така!

-Как очакваш той да се оправи, като самата ти не вярваш.? Не се храниш... Не спиш. Няма да стане така.! Ако не хапнеш нещо ще припаднеш....

-Кам казах ти веднъж, ще го кажа пак не съм гладна! - вече започвам да се ядосвам.

-Добре! Отивам за кафе, искаш ли? - кимнах. Едно кафе няма да ми навреди.

&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&

Селена седи до него и чака той да се събуди. Аз? Аз ги наблюдавам от прозореца.... Искаше ми се нищо от това да не се беше случвало. Тъкмо щях да изхвърля кафето, защото беше истинало. Но се блъснах в някой и го разлях върху него.

-Съжалявам! - побързах да се извиня. Чак тогава видях ,в кого се блъснах.

-Гледай къде ходиш! - това беше бащата на Джъстин.. - Вече и в болниците не те оставят намира!

-Съжалявам!

-Убеден съм, че е така. - той ме огледа. - Коя си ти?

-Аз..